Така и сторих, минах покрай клането. Бях на път да повърна и се облегнах на стена от груби камъни. Зад мен Франклин избумтя:
— Хлапето е твърде далеч от дома, Принци. Не е редно така!
— Да не мислиш, че ми харесва? — отряза Принци. — Глупак.
Стигнах до ръба на стената и спрях. Стори ми се, че надничам в малка стая. Можех да чуя гласове, които се надигат в караница, но в стаята седеше самичко едно момченце. Беше горе-долу на моята възраст, казах си, но нещо състаряваше лицето му много повече. Момчето се взираше в пода със стъклен поглед, докато каращите се гласове ставаха все по-силни и по-силни. После то вдигна гъба и туба с лепило, с каквото ние с приятелите ми сглобявахме пластмасови моделчета. Изстиска лепило върху гъбата, притисна я към носа си и затвори очи, докато вдишваше. След минута падна по гръб, а тялото му започна да се гърчи. Устата му бе отворена и зъбите му непрестанно прехапваха ли прехапваха езика му.
Потреперих, изхлипах и отклоних очи. Дланта на Принци докосна врата ми и придърпа лицето ми към гърдите му.
— Виждаш ли, Кори? — прошепна и гласът му бе задавен от сдържан гняв. — Светът изяжда момченцата. Не си готов все още да ръгнеш метла в гърлото му.
— Искам да… искам да…
— Да си идеш у дома — каза Принци. — У дома в Зефир.
Озовахме се отново в депото, сред свирки и пухтене. Принци каза, че ще се върнат част от пътя заедно с мен, за да са сигурни, че съм хванал правилния влак. Ето че дойде товарният на „Саутърн Рейлроуд“, с един частично отворен вагон.
— Това е нашият! — каза Принци и скочи в отвора.
Франклин се качи след него, когато трябваше, умееше да стъпва чевръсто с тези негови големи обувки. След това бе ред на Ахмет, чиято суха плът бълваше облачета при всяка стъпка.
Влакът ускоряваше. Затичах се редом с товарния вагон, опитвайки се да намеря за какво да се хвана, но този път нямаше стълбичка.
— Хей! — извиках. — Не ме изоставяйте!
Влакът започна да набира скорост. Трябваше да тичам по-бързо, за да го догонвам. Товарният вагон зееше тъмен. Не виждах вътре нито Принци, нито Франклин или Ахмет.
— Не ме изоставяйте! — извиках трескаво, когато краката ми започнаха да отслабват.
— Скачай, Кори! — подкани ме Принци от мрака. — Скачай!
Тонове стоманени колела стържеха под носа ми.
— Страх ме е! — извиках, губейки скорост.
— Скачай! — каза Принци. — Ще те хванем!
Не ги виждах вътре. Не виждах нищо, освен мрак. Но градът бе зад гърба ми — част от света, който ядеше момченца.
Трябваше да имам вяра.
Хвърлих се напред и скочих нагоре към тъмната врата.
Падах. Падах през студената нощ и звездите.
Стреснато отворих очи.
Можех да чуя свирката на товарния влак, напредващ някъде отвъд Зефир по пътя си към онзи друг свят.
Седнах, редом до гроба на Дейви Рей.
Сънят ми бе продължил само десетина минути. Но бях изминал дълъг път и се бях върнал разтърсен и разранен отвътре, но не бях пострадал. Знаех, че светът извън Зефир не е целият лош. В крайна сметка, нали четях „Нашънъл Джиографик“. Знаех за красотата на градовете, за музеите по изкуствата и за паметниците на смелостта и човещината. Но, също като луната, част от света лежеше в тъмнина. Също както онзи мъж, убит тук на зефирска земя, лежеше скрит от лунната светлина. Светът, също като Зефир, не беше нито изцяло добър, нито изцяло лош. Принци — или който и да беше той в действителност — беше прав; трябваше да порасна, преди да се изправя пред това чудовище. Точно сега обаче бях момче, което искаше да спи в собственото си легло и да се събуди в присъствието на мама и татко у дома. Извинението спрямо Ковашкия мях все още бе заседнало в гърлото ми обаче. Щях да си проправям път през тази джунгла, когато стигнех дотам.
Изправих се под ярките звезди. Погледнах към мъчително пресния гроб.
— Сбогом, Дейви Рей! — казах и подкарах Рокет към къщи.
На следващия ден мама коментира колко уморен й изглеждам. Попита ме дали не съм сънувал кошмар. Казах, че не е било нещо, с което да не мога да се справя. Тогава тя ми направи палачинки.
Извинението остана ненаписано. Докато бях в стаята си онази вечер, а чудовищата бдяха над мен от стените, чух телефонът да звъни четири отделни пъти. Татко и мама дойдоха да поговорят с мен.
— Защо не ни каза? — попита татко. — Не знаехме, че учителката се отнася толкова сурово с децата!