Изобщо не ми се щеше да вдигам телефона и да се обаждам на сестрите Глас. Последния път, когато възнамерявах да го направя, се случи трагедията. Зеленото перо обаче никога не бе далеч от мен. Една сутрин се събудих след съня за четирите момиченца, които ме викаха по име, взех перото от мястото, където го бях оставил на нощното шкафче и вече знаех какво трябва да направя. Не да им се обадя, а да ида да ги посетя лично.
Добре опакован, подкарах Рокет под лъщящата украса на Зефир и към сладкишената къщичка на „Шантък Стрийт“. Почуках на вратата, с перото в джоба.
Отвори ми г-ца Синьогласна. Все още беше рано, едва минаваше девет. Тя носеше син пеньоар и подплатени тъмносини чехли. Белезникаворусата й коса бе вдигната високо както обикновено, което сигурно й беше първото задължение като стане сутрин. Напомняше ми за снимките на Матерхорн от списанията. Музикантката ме изгледа през дебелите си очила с черни рамки, а под очите й имаше тъмни торбички.
— Кори Макенсън — каза с равен глас. — Какво мога да сторя за теб?
— Може ли да вляза за минута?
— Сама съм — обясни тя.
— Е… няма да отнеме дори минута.
— Сама съм — повтори тя и зад очилата й бликнаха сълзи. Извърна се встрани от вратата, която остави отворена. Влязох в къщата, която представляваше все същия музей на крехкия порцелан, както в нощта, когато бях тук за урока на Бен. Но… нещо сякаш липсваше.
— Сама съм! — г-ца Синьогласна се срути на диванчето с крехките крачета, сведе глава и се разхълца.
Затворих вратата, за да не изстива къщата.
— Къде е госпожица Зеле… другата госпожица Глас?
— Вече не е госпожица Глас — отвърна г-ца Синьогласна с намек за наранен сарказъм.
— Не е ли тук?
— Не. Тя е… един Господ знае къде е стигнала в момента! — г-ца Синьогласна си свали очилата, за да попие сълзите си със синя дантелена кърпичка. Видях, че без очила и може би ако си пусне косата една идея по-надолу, може да добие далеч не толкова… страховит вид, мисля, е думата.
— Какво се е случило? — попитах.
— Какво се е случило ли? — отвърна тя. — Ами това, че сърцето ми е изскубнато и стъпкано! Просто стъпкано в калта! — пресни сълзи потекоха по бузите й. — О, дори не мога да си мисля за това!
— Да не би някой да е сторил нещо лошо?
— Бях предадена! — възкликна тя. — От собствената ми плът и кръв! — вдигна лист бледозелена хартия от дивана и ми го подаде. — Прочети това и ще видиш!
Взех листа. Думите, с изящен шрифт, бяха изписани с тъмнозелено мастило.
Там пишеше:
Скъпа ми Соня,
Когато две сърца се зоват едно друго, какво би могъл да стори човек, освен да подаде ръка? Вече не мога да отричам чувствата си. Емоциите ми горят. Копнея да попадна в обятията на истинската любов. Музиката е хубаво нещо, скъпа ми сестро, но нотите трябва да заглъхнат. Любовта е песен, която живее вечно! Трябва да се отдам на тази по-изящна и по-чувствена симфония. Ето защо трябва да тръгна с него, Соня! Нямам избор, освен да му се отдам, телом и духом. По времето, когато четеш това, ние ще сме вече…
— Женени? — сигурно съм го изкрещял, понеже г-ца Синьогласна подскочи.
— Женени — каза тя мрачно.
… женени, и се надявам, че с времето ще разбереш, че не пеем собствената си ария в този живот, а ни ръководи ръката на Големия Маестро. С любов и сърдечно сбогом, твоя сестра — Катарина.
— Това не е ли ужасна глупост? — попита ме г-ца Синьогласна, а долната й устна започна да трепери.
— С кого е избягала сестра ви?
Г-ца Синьогласна изрече името, макар че произнасянето му като че ли я съкруши още повече.
— Имате предвид, че сестра ви… се е омъжила… за г-н Каткоут?
— Оуен — изхлипа г-ца Синьогласна, — о, милият ми сладък Оуен избяга със сестра ми!
Не можех да повярвам какво чувам. Не само че г-н Каткоут е избягал и се е оженил за г-ца Зеленогласна, но се е заигравал и с г-ца Синьогласна! Знаех, че носи духа на Дивия Запад в себе си, но не си и бях представял, че южните му части са също тъй диви. Казах:
— Не е ли г-н Каткоут малко стар за вас, дами? — и оставих писмото на дивана до учителката по музика.