— Не искам да говоря повече за Бенедиктин Арнолд!
— Кой? О, не за сестра ви. За папагала ви. С изключение на последния път, когато е починал при д-р Лезандър, той боледувал ли е преди?
— Да. Те и двамата се разболяха в един ден. Ние с Катарина ги занесохме в кабинета на д-р Лезандър. Но на следващата нощ нейната проклета птица умря! — тя издаде недоволно сумтене. — Кори, за какво е всичко това?
Светлината бе станала малко по-ярка.
— Отново благодаря, госпожице Глас! — казах и затворих.
Мама ме попита от кухнята защо се обаждам на госпожица Глас и отговорих, че се каня да пиша разказ за учителка по музика.
— Много мило — каза мама.
Бях открил, че да си писател ти дава много свобода да си играеш с истината, но беше най-добре да не ми става навик.
В стаята си се захванах старателно да детективствам. Отне ми известно време, но успях да съшия някои от парченцата.
И стигнах до следното заключение: и двата папагала бяха престояли у д-р Лезандър през мартенската нощ, когато бе убит неизвестният мъж. Зеленият папагал бе умрял, а синият се бе върнал, ругаейки на немски всеки път, когато свирят на пиано „Бютифъл Дриймър“. Г-жа Лезандър свиреше на пиано. Тя бе учила именно тази песен.
Беше ли възможно тогава, когато г-ца Синьогласна свиреше песента, папагалът й да си припомня нещо, което е било казано — или изругано, или изкрещяно на немски, — докато г-жа Лезандър я е свирила? Но защо съпругата на ветеринаря ще свири на пиано, докато някой крещи и руга…
Аха, помислих си. Да.
Видях светлината.
Г-жа Лезандър е свирила на пиано — и то тази песен, „Бютифъл Дриймър“, — за да прикрие виковете и псувните. И двата папагала са били в същата стая, в птичарника. Но е слабо вероятно някой да крещи и да ругае зад гърба й, нали?
Спомних си как гласът на д-р Лезандър се носеше през отдушника от кабинета в мазето. Как ни викаше с татко да слезем долу. Той беше знаел, че ще го чуем ясно през отдушника, което и бе причината да не се качи горе. Дали през онази мартенска нощ не се бе притеснявал, че някой може да чуе крясъците извън къщата и това да бе причината г-жа Лезандър да свири първата песен, която й дойде наум, докато двата папагала слушат и запомнят?
Дали д-р Лезандър не бе пребил този неизвестен мъж с бухалка в мазето си и да го бе удушил, докато папагалите слушаха? Може би бе продължило по-голямата част от нощта, а отгласите от насилието бяха карали и двата папагала да се блъскат в клетките си? После, когато делото бе свършено от д-р Лезандър и заедно едрата му консколица съпруга бяха закарали с количката голия труп до колата на непознатия, паркирана в хамбара… И все някой от тях двамата е карал до Саксън Лейк, а другият е следвал в собствената им кола? Но те не бяха осъзнали, че зеленото перо е литнало от птичарника и е залепнало в гънките на шлифера или в дълбините на джоб? И тъй като и двамата Лезандър бяха алергични към мляко, те не знаеха по кое време татко минава по Шосе 10 и…
Кой знае?
Ханафорд?
Може и да се е случило по подобен начин. Може би.
Или пък не.
Бях сигурен, че от този разказ може да се получи добра мистерия в стил „Братята Харди“. Но разполагах само с едно зелено перо от мъртъв папагал и с оръфан пъзел, който в най-добрия случай беше разпърцан по краищата. Немските ругатни например. Д-р Лезандър беше холандец, не немец. А и кой беше непознатият? Каква възможна връзка може да има между мъж с татуиран крилат череп на рамото и ветеринарен лекар тук в Зефир? Развлачено, недозашито одеяло…
И все пак. Ето ги зеленото перо, „Бютифъл Дриймър“ и „Кой знае?“ нали.
Кой знае… какво? Това, струваше ми се, беше ключът за запалването на скрития локомотив.
Не казах на родителите си нищо за подозренията си. Когато бях готов, щях да им ги разкрия. Не бях, така че не го сторих. Но сега повече от всякога бях убеден, че сред нас живее непознат.
4.
Замъкът на г-н Моултри
Два дни преди Коледа телефонът звънна и мама вдигна слушалката. Татко беше на работа, зареждаше склада в „Биг Пол’с Пантри“. Мама каза:
— Ало? — и откри, че говори с г-н Чарлз Дамаронде.
Той се обаждаше да покани семейството ни на приема на Дамата в обществения център в Брутън, където музеят за гражданските права бе завършен и му предстоеше откриване на 26-ти декември. Приемът се падаше следобеда на Бъдни вечер и щеше да бъде неофициално мероприятие. Мама ме попита дали искаме да отидем и аз се съгласих. Тя дори не попита татко — знаеше, че той няма да отиде, а и се налагаше да работи на Бъдни вечер, понеже на товарната рампа се трупаха големи кашони консервиран егног и пресовани шайби пуйка.