Татко не се опита да ни спре да не ходим. Не каза и дума, когато мама му съобщи новината. Просто кимна, а погледът му скиташе някъде далеч. Витаеше около големия камък на Саксън Лейк, предположих. Така че на Бъдни вечер мама закара татко на работа с пикапа и когато дойде време да се приготвим за приема, предложи да си облека бялата риза и да сложа вратовръзката, въпреки че г-н Дамаронде бе споменал да дойдем неофициално облечени. Тя самата надяна хубава рокля и потеглихме към Брутън.
Едно от интересните неща около живота в Южна Алабама беше, че макар през октомври да има студено време и през ноември да се завърта по някоя снежна буря, Коледа обикновено е топла. Не топла като през лятото, разбира се, но е връщане към индианското лято. Тази година не беше изключение. Направо заврях в пуловера си — вече се потях, докато стигнем до обществения център, червена тухлена сграда до баскетболното игрище на „Бъкхарт Стрийт“. Знак с червена стрела сочеше към Брутънска зала на гражданските права, която представляваше долепена до основния корпус боядисана в бяло дървена постройка, малко по-голяма от жилищна каравана. Червена лента обграждаше бялата сграда. Макар че голямото откриване на музея предстоеше след два дни, имаше доста коли и кипеше работа. Хората — повечето чернокожи, но имаше и бели — влизаха в центъра, и ние ги последвахме. Вътре, в голяма зала, украсена с коледни играчки във форма на шишарки и с голяма коледна елха с червени и зелени фльонги по клоните, посетителите се редяха да се подпишат в книгата за гости, за която отговаряше г-жа Велвадийн. След това опашката се точеше до купата с пунш, пълна с лимонова на цвят течност и се разделяше покрай масите, на които бяха разположени коледни съкровища: различни чипсове и дипове, малки сандвичи, кренвиршени топки, две златни пуйки в очакване на ножа и два големи пушени бута. Последните три маси направо се огъваха от тежестта — върху тях бе събрана изумителна колекция от торти, пудинги и пайове. Очите на татко щяха да изскочат от орбитите, ако можеше да види целия този пир. Настроението бе весело и празнично, хората се смееха и разговаряха, а неколцина цигулари опъваха струни на малка сцена. Може и събирането да не бе официално, но посетителите бяха издокарани. Изобилстваха неделни рокли и костюми, съпроводени с бели ръкавици и шапки с цветна украса. Мисля, че в тази дъга на великолепието дори паун би се почувствал гол. Хората се гордееха с Брутън и със себе си, и това си личеше ясно.
Нила Кастил дойде и прегърна майка ми. Връчи ни хартиени чинии и ни поведе през тълпата. Всеки момент щяха да разрежат пуйките, спомена, и ако не побързахме, от тях щели да останат само голи скелети. Тя ни посочи стария г-н Торнбери, който носеше торбест кафяв костюм и танцуваше скокливо под съпровода на цигулките. До него Гейвин се усмихваше и повтаряше в синхрон стъпките му. Г-н Лайтфут, елегантен като Кари Грант в черен костюм с кадифени ревери, държеше хартиена чиния, препълнена с шунка, насложена върху торта, насложена върху пай, насложен върху сандвичи, и се движеше през тълпата с грация на забавен кадър. За нула време чиниите ни бяха отрупани с храна, а чашите ни за пунш преливаха от жълта напитка. Появи се Чарлз Дамаронде с жена си и двамата благодариха на мама, задето сме дошли. Тя отвърна, че за нищо на света не бихме пропуснали събитието. Наоколо вилнееха деца и дядовци и баби ги гонеха неуспешно. Г-н Денис се приближи до мен и с престорена сериозност ме попита дали случайно не знам кой е намазал онова лепило пред г-жа Харпър, та горката тя залепнала като муха в меласа. Казах, че имам една идея, но не бих могъл да твърдя със сигурност. Той ме попита дали идеята ми се разхожда насам-натам и не спира да си бърка в носа, а аз отвърнах, че е напълно възможно да се държи точно така.
Някой започна да свири на акордеон. Друг извади хармоника и цигуларите се сдобиха със съперници. Възрастна жена с рокля с цвят на пресни орхидеи затанцува весело с г-н Торнбери и аз си помислих, че в моменти като този той сигурно е много доволен, че е избрал да живее. Мъж с чугунено-сива брада ме хвана за рамото и наведе глава до моята.
— Метла в гърлото му, ха-ха-ха — каза и ме стисна здравата, преди да продължи нататък.
На сцената се качиха и изгониха музикантите Г-жа Велвадийн и друга пълничка жена, и двете издокарани в рокли на цветя, толкова ярки, че да засрамят самата природа. Г-жа Велвадийн взе микрофона и съобщи на всички колко много се радва Дамата, че те са дошли да споделят този миг с нея. Музеят, върху строежа на който бяха работили толкова усилено, бе почти готов. В деня след Коледа щеше да отвори врати и да разказва историята не само на хората от Брутън, но и за сраженията, довели ги там, където са сега. Предстояха и още сражения! Така каза г-жа Велвадийн. Да не мислите, че не предстоят! Но макар да ни очаква дълъг път, уточни тя, ние сме изминали не по-къс и именно това е предназначен да покаже музеят.