Выбрать главу

Докато говореше г-жа Велвадийн, г-н Дамаронде дойде при нас с мама.

— Тя иска да ви види — каза тихо на майка ми.

Знаехме кого има предвид и го последвахме.

Той ни изведе от залата с тържеството и ни насочи по коридора. В една стая, която подминахме, имаше поставена маса за тенис, имаше също и дъска за дартс и машина за пинбол. В друга стая имаше подредени един до друг четири тепиха за борба, а в трета — оборудване за гимнастика и боксова круша. След това стигнахме до бяла врата, която все още миришеше на прясна боя. Г-н Дамаронде я отвори и ние минахме през нея.

Озовахме се в музея на гражданските права. Подът бе покрит с варосани греди, а осветлението бе приглушено. В стъклени кутии бяха поставени черни манекени, облечени като роби и войници от Гражданската война, имаше също и примитивни грънци, бродерии и дантели. На книжни лавици бяха наредени поне стотина тънки, подвързани с кожа томчета. На стените имаше големи, увеличени черно-бели снимки. Разпознах на една Мартин Лутър Кинг156, а на друга — губернаторът Уолъс157, блокиращ входа на училище.

А в средата на тази зала стоеше Дамата, облечена в бяла коприна, тънките й ръце — скрити под дълги до лактите бели ръкавици. Носеше бяла широкопола шапка и под нея прелестните й изумрудени очи сияеха ярко.

— Това — каза тя — е моята мечта.

— Прекрасно е! — каза мама.

— Нужно е — поправи я Дамата. — Кой на тази земя може да каже накъде отиваме, освен ако не разполага с карта къде сме били? Съпругът ти не дойде ли?

— Той е на работа.

— Вече не е в мандрата, доколкото разбрах.

Мама кимна. Останах с впечатление, че Дамата знае точно къде е татко.

— Здравей, Кори! — каза ми тя. — Имал си приключения напоследък, така ли?

— Да, госпожо.

— Щом искаш да ставаш писател, тези книги сигурно ще те заинтересоват — тя махна към полиците. — Знаеш ли какви са?

Отвърнах, че нямам представа.

— Това са дневници. Гласове на хората, които са живели в района. И то не само чернокожи. Всеки път, когато някой иска да разбере какъв е бил животът преди сто години, има гласове, които искат да бъдат чути…

Старицата се приближи към една от стъклените витрини и прекара облечените си в ръкавица пръсти по капака, проверявайки да не е прашен. Не беше и тя изсумтя със задоволство.

— Всички трябва да знаят къде са били, така ми се чини. Чини ми се, че ако човек си загуби миналото, не може да си намери и бъдещето. Което е причината да съществува това място.

— Искате хората в Брутън да помият, че предците им са били роби? — попита мама.

— Да, искам. Искам да помнят, че не трябва да се самосъжаляват или да се чувстват отритнати и че заслужават онова, което нямат, а да си казват: „Виж само откъде съм дошъл, виж какъв съм станал!“ — Дамата се обърна да ни погледне. — Няма друг път, освен нагоре! — заяви тя. — Четене. Писане. Мислене. Това са стъпалата на стълбата, която води нагоре и навън. Не мрънкане и приказки и да си оставаш роб с окован ум. Това е старият свят. Сега е време за нов свят! — Дамата тръгна да обикаля из стаята и спря пред снимка на горящ кръст. Каза тихо: — Искам моите хора да ценят откъде са дошли. Не да крият миналото под килима. Не и да умуват мрачно над него, понеже това не означава друго, а отказ от бъдещето. Но да могат да кажат: прапрадядо ми е орал, впрегнат в плуг вместо кон. Работил е от изгрев до залез, в жега и в студ. Работил е без заплата, само за залъка от господаря и за покрив над главата си. Работил е здравата и понякога са го шибали с камшик. Кървял е и е продължавал, дори когато е искал да падне в браздата. Жигосали са го и е отвръщал „Да, маса!“ когато сърцето му се е късало и гордостта му е пълзяла по корем. Правел го е дори когато е знаел, че жена му и децата може да се качат на подиума на търга и да бъдат откъснати от него с едно мигване на окото. Пял е в полята и е плакал нощем. Сторил е всичко това и още много, и в името Господне… в името Господне, понеже е страдал толкова, аз мога поне да завърша училище — тя вдигна брадичка в пренебрежение към пламъците. — Това е нещото, което искам да си мислят и да казват. Това е моята мечта!

вернуться

156

Мартин Лутър Кинг — деец за граждански права за цветнокожите в САЩ и знакова историческа фигура от средата на миналия век, печели Нобелова награда за мир през 1964 г.

вернуться

157

Джордж Корли Уолъс Джуниър е губернатор на Алабама (1963–1967). На 11 юни 1963 г., като акт срещу десегрегацията и записването на чернокожи студенти, застава на входа на една от аудиториите в Университета на Алабама и се налага да бъде отстранен с помощта на федерални щатски шерифи и полиция. Същата година блокира по сходен начин четири различни основни училища в щата.