Напуснах мястото си до мама и отидох до една от увеличените снимки. На нея се виждаше озъбено полицейско куче, захапало между зъбите си ризата на чернокож, който се опитваше да се пребори с него. Полицай бе вдигнал дебелата си палка. На следващата снимка бе изобразено слабо чернокожо момиче, стиснало учебниците си и вървящо през тълпа, в която подути от ярост бели лица крещяха обиди по нея. На третата имаше…
Спрях.
Сърцето ми подскочи.
На третата снимка имаше изгоряла до основи църква, чиито цветни витражи бяха счупени и из руините бродеха пожарникари. Неколцина чернокожи стояха наблизо с изражение на озадачен шок. Дърветата пред църквата бяха обезлистени.
Бях виждал тази снимка и преди.
Мама и Дамата си говореха, застанали до изработени от робите грънци. Аз се взирах в снимката и си спомнях. Бях я виждал в брой на списание „Лайф“, който мама се канеше да изхвърли.
Обърнах глава на ляво, на около шест инча.
И ето ги и тях.
Четирите чернокожи момиченца от моя повтарящ се сън.
Под отделните снимки имената им бяха изписани на медни табелки. „Дениз МакНийр“. „Карол Робинсън“. „Цинтия Уесли“. „Ади Мей Колинс“.
Те се усмихваха, без да знаят какво им готви бъдещето.
— Госпожо? — казах. — Госпожо?
— Какво има, Кори? — попита мама.
Погледнах към Дамата.
— Кои са тези момичета, госпожо? — гласът ми трепереше.
Тя дойде при мен и ми разказа за динамитната бомба с часовников механизъм, която убила тези момиченца на 15-ти септември 1963 г. в Баптистката църква на 16-та улица в Бирмингам.
— О, не! — прошепнах.
Чух гласа на Джералд Харгисън, приглушен зад маската, докато държеше сандъчето в ръце: „Няма да разберат какво ги е сполетяло, докато не затанцуват в ада!“
Пищака Блейлок му отвърна: „Добавил съм една допълнително. За късмет.“
Преглътнах с усилие. Очите на четирите мъртви момиченца ме следяха.
Казах:
— Мисля, че знам.
С мама напуснахме общинския център около час по-късно. Татко щеше да се присъедини към нас, за да идем на църковната церемония със свещи. В крайна сметка, нали беше Бъдни вечер.
— Здравей, Тиквичке! Честита коледа, Слънчогледке! Влизай вътре, Диви Бил!
Чух д-р Лезандър, преди да го видя. Стоеше на входа на църквата, с надянат върху сивия костюм червен елек и с раирана в червено и зелено вратовръзка. На ревера си бе боднал игла с Дядо Коледа и, когато се усмихваше, от предния му сребърен зъб се отразяваше светлина.
Сърцето ми се разтуптя много силно, а дланите ми се изпотиха.
— Весела Коледа, Котенце! — поздрави той майка ми без особена причина. Сграбчи ръката на татко и я разтърси. — Как сме, Мидас? — а след това погледът му падна върху мен и той положи длан на рамото ми. — И весели празници и на теб, Шестзаряднико!
— Благодаря, Птичарю! — отвърнах.
И видях реакцията му.
Устата му беше много, много умна. Продължи да се усмихва. Но очите на доктора трепнаха, почти незабележимо. Нещо твърдо и студено нахлу в тях, прогонвайки коледната светлина. След това изчезна отново и цялото шоу продължи не повече от две секунди.
— Какво се опитваш да направиш, Кори? — той не ме беше пуснал. — Да ми вземеш работата ли?
— Не, сър! — отвърнах, цялото ми хитроумие рязко потушено от нарастващия натиск в хватката на д-р Лезандър.
Той удържа погледа ми още секунда и в тази секунда узнах що е страх. След това пръстите му се разтвориха и пуснаха рамото ми, и той погледна към семейството, което се задаваше зад мен.
— Хайде насам, Кифличке! Весел празник, Дейниъл Буун!
— Том! Насам и побързай, момче!
Знаехме кой вика, разбира се.
Дядко Джейбърд, баба Сара, дедъ Остин и нана Алис седяха на една пейка и ни пазеха места. Дедъ Остин както винаги изглеждаше изключително нещастен. Дърдоркото беше на крака, махаше с ръце и крещеше, и на Коледа се излагаше по абсолютно същия начин, както го беше сторил и на Великден, доказвайки, че за глупците няма сезони. Но когато ме погледна и ми каза: