Кучетата продължиха да лаят и вият. Хората излизаха от къщите си да видят какво става.
— Има нещо — каза татко. — Мисля, че ще звънна на Джак!
Шериф Марчет беше встъпил умело в длъжността, овакантена от Джей Ти Еймъри. Разбира се, след като семейство Блейлок бяха зад решетките, криминалната вълна в Зефир бе отминала. Най-сериозната задача пред шерифа беше да търси звяра от изгубения свят, който един ден беше нападнал автобуса на „Трейлуейс“ и го беше ударил толкова силно с отрязаните си рога, че шофьорът и осем пътници бяха приети с контузии в болницата на Юниън Таун.
Татко се свърза с шериф Марчет, но той вече си бе взел шапката и бе излязъл, напускайки коледната си вечеря заради едно телефонно обаждане. Г-жа Марчет каза на татко какво й бе споделил съпругът й и татко с потресено изражение ни предаде вестта.
— Бомба — каза той. — Паднала е бомба.
— Какво? — мама и бездруго се страхуваше от руското нашествие. — Къде?
— Върху къщата на Дик Моултри — отвърна татко. — Г-жа Моултри казала на Джак, че минала право през покрива, през пода на дневната и паднала в мазето.
— Мили Боже! Не се ли е взривила цялата къща?
— Не. Бомбата просто си стои там — татко върна слушалката на вилката. — Просто си седи там заедно с Дик.
— С Дик?
— Точно така. Г-жа Моултри подарила на Дик нов работен тезгях за Коледа. Той бил в мазето и го сглобявал. А сега е затворен там долу с истинска бомба.
Не мина много време, преди да започне да вие сирената на гражданска защита. Татко имаше телефонно обаждане от кмета Суоп, което го молеше да се съберат група доброволци пред общината и да помогнат да разпространят от врата на врата вестта, че Зефир и Брутън трябва да бъдат незабавно евакуирани.
— На Бъдни вечер? — изуми се татко. — Да евакуираме целия град?
— Точно така, Том! — кметът Суоп звучеше, все едно всеки момент ще си изтърве нервите. — Знаеш ли, че бомба е паднала от самолет право върху…
— Къщата на Дик Моултри, да, чух. Паднала е от реактивен самолет?
— Точно така. И трябва да измъкнем всички хора оттук, да не би това чудо да гръмне.
— Е, и защо не се обадиш на военновъздушната база? Те несъмнено ще дойдат да я вземат.
— Току-що приключих разговора с тях. По-точно с говорителя на базата. Казах му, че един от самолетите им си е изтървал бомбата върху града ни и знаеш ли какво ми отговори той? Каза, че сигурно в коледния ми сладкиш е имало повечко ром. Че нищо подобно не се е случвало и че никой от техните пилоти не е толкова безотговорен, че случайно да отърве предпазителя и да пусне бомба върху цивилни. Каза също, че дори ако се случи такова нещо, техният екип за деактивация на бомби не е дежурен на Бъдни вечер и ако такова нещо се е случило, той се надява, че цивилните от този град, върху който не е падала бомба, ще имат достатъчно здрав разум да се евакуират, понеже бомбата, която не е паднала от реактивен самолет, има достатъчно мощност да направи целия град на клечки за зъби! Е, та какво ще кажеш за това?
— Трябва да знае, че му казваш истината, Лутър. Ще прати някой да предпази бомбата от взривяване.
— Може и така да е, но кога? Утре следобед? Искаш ли да спиш тази вечер, докато туй чудо си тиктака? Не мога да поема риска, Том. Трябва да измъкнем всички от града!
Татко помоли кмета Суоп да дойде да го вземе. След това затвори телефона и каза на нас с мама да тръгнем с пикапа и да отидем да прекараме нощта при дедъ Остин и нана Алис. Той щеше да се присъедини към нас, когато приключи със задълженията си. Мама започна да го умолява да тръгнем — тя копнееше за това така, както дъждът копнее за облаците. Но видя, че баща ми си е наумил да прави правото нещо и се беше научила да понася тези решения. Каза:
— Вземи си пижамата, Кори! Вземи си четката за зъби и чифт чисти чорапи и бельо. Отиваме при дедъ Остин.
— Тате, Зефир ще гръмне ли? — попитах.