— Не. Ще изведем хората просто за всеки случай. Момчетата от военновъздушната база ще пратят някой да обезвреди бомбата съвсем скоро, сигурен съм.
— Нали ще се пазиш? — попита мама.
— Знаеш, че ще се пазя. Весела Коледа! — той се усмихна.
Тя не можеше да не му отвърне.
— Да знаеш, че си луд! — каза и го целуна.
Ние с мама опаковахме малко дрехи. Сирената на гражданска защита ви поне петнайсет минути — звук толкова втрисащ, че усмири дори кучетата. Хората вече бяха започнали да научават вестта и напускаха града, за да прекарат нощта при роднини, приятели в други градове или в мотел „Юниън Пайнс“ в Юниън Таун. Кметът Суоп дойде да вземе татко. След това с мама бяхме готови за тръгване. Преди обаче да излезем от вратата, телефонът звънна. Беше Бен, който искаше да ми каже, че отиват в Бирмингам да нощуват при леля му и чичо му. „Страхотно, а? — каза възбудено. — Знаеш ли какво чух? Че на г-н Моултри двата му крака били сплескани и гръбнакът счупен, и бомбата лежала право върху него. Страшна работа, а?“
Трябваше да се съглася, че е страшно. Никога не бяхме преживявали подобна Бъдни вечер.
— Трябва да бягам! Ще се чуем после! О, да… Весела Коледа!
— Весела Коледа, Бен!
Той затвори. Мама ме подбра и потеглихме на път към дома на дедъ Остин и нана Алис. Досега не бях виждал толкова коли по Шосе 10. Небесата да са ни на помощ, ако звярът от изгубения свят реши да нападне точно сега — зад нас имаше бомба, коли и пикапи щяха да са намачкани като във вторични суровини, а хората да летят във въздуха без крила…
Оставихме зад гърба си Зефир, озарен като за Коледа.
Остатъкът от тази история научих по-късно, понеже не бях там.
Любопитството измъчило татко. Той трябвало да види бомбата. Тъй че, докато Зефир и Брутън постепенно се изпразвали, той оставил групата доброволци, с които се движел и извървял половин дузината пресечки до дома на г-н Моултри. Къщата на г-н Моултри била малка дървена постройка, боядисана в бледосиньо и с бели щори. Светлина струяла в небето през разбития покрив. Колата на шерифа била паркирана отпред, а лампата й се въртяла. Татко се качил на верандата, която била килната от силата на удара. Предната врата зеела отворена, стените били покрити с пукнатини. Енергията на бомбата била изместила къщата от основите й. Баща ми влязъл вътре и не можел да не забележи голямата дупка в изкорубения под, понеже тя заемала половината стая. Наоколо били разпилени няколко играчки от коледната елха, а малка сребърна звезда се крепяла на неравния ръб на дупката. Самото дърво липсвало.
Татко надникнал надолу. Виждали се дъски и греди, оплетени като чиния с макарони. Насложилият се прахоляк служел за настърган пармезан. Ето го и кюфтето на бомбата — стоманеносивите й опашни перки стърчали от боклука, а носът й бил заровен право в пръстения под на мазето.
— Извадете ме оттук! Оооо, краката ми! Заведете ме в болница! Оооо, умирам!
— Не умираш, Дик. Просто се постарай да не мърдаш!
Г-н Моултри лежал сред боклука, захлупен от дърводелска маса, а върху нея имало греда, дебела като хубав дъб. Била разцепена и татко преценил, че е служила за опора на пода на дневната. Върху гредата, разположена напречно на пострадалия, се намирала коледната елхичка с натрошени топки и лампички. Бомбата не се падала върху г-н Моултри, а се била заровила на около четири фута от главата му. Шериф Марчет клечал наблизо, оценявайки бъркотията.
— Джак? Том Макенсън съм!
— Том? — шерифът вдигнал глава. Лицето му било на ивици от прахоляка. — Трябва да се махнеш оттук, човече!
— Исках да дойда да я видя. Не е толкова голяма, колкото си мислех!
— Предостатъчно голяма си е — казал шерифът. — Ако това чудо гръмне, ще отнесе къщата и ще остави кратер колкото цялото каре!
— Оххх! — простенал г-н Моултри. Ризата му била разкъсана от падащите трески, а масивният му корем бил надраскан на няколко места. — Умирам, да му се не види!
— Зле ли е пострадал? — попитал татко.
— Не мога да се пъхна по-близо, за да проверя. Според него краката му са счупени. Ако съдим по свистящото му дишане, може да е пострадало и някое ребро.
— Той така си диша — уточни татко.
— Е, линейката скоро ще дойде! — шериф Марчет си провери часовника. — Обадих им се веднага, щом стигнах тук. Не знам какво ги бави.
— Какво им каза? Че имаш пациент, ударен от паднала бомба?