— Да — отвърна шерифът.
— В този случай, мисля, че Дик доста ще има да ги чака!
— Извадете ме оттук! — г-н Моултри се опита да изблъска част от прашната плетеница дърво върху себе си, но простена и не успя. Извърна глава встрани и погледна към бомбата, а по пухкавите му бузи блестеше пот. — Махнете я оттук! Иисусе Христе, помогнете ми!
— Къде е г-жа Моултри? — поинтересува се татко.
— Ъ? — на побелялото от праха лице на г-н Моултри се изписа подигравателна гримаса. — Избяга и ме остави тук, това направи тя! Дори не си мръдна пръста да ми помогне!
— Не е точно така. Тя ми се обади, нали? — отбеляза шерифът.
— Е, и каква полза пък от теб? Оххх, краката ми! Счупени са на две като клечки, казвам ти!
— Може ли да сляза долу? — попита татко.
— По-добре недей. Най-хубаво се махай оттук, както би постъпил всеки нормален човек. Но ела, ако искаш. Само внимавай. Стълбите са паднали, та използвах стълба.
Татко се спуснал по стълбата. Застанал, оглеждайки оценително купчината греди, дъски и коледно дърво върху г-н Моултри.
— Може би можем да преместим голямата греда — отбелязал. — Ще хвана единия край, ти хвани другия.
Те разчистили елхичката настрани и свършили работа, като преместили гредата с размер на дънер, макар че гърбовете им обещали близка среща с дълбоко-затоплящ масаж. Г-н Моултри обаче все още бил дълбоко загазил.
— Може да го изкопаем, да го качим на колата ти и да го закараме в болница — предложил татко. — Линейка няма да дойде.
Шерифът коленичил до г-н Моултри.
— Хей, Дик. Да си се претеглял скоро?
— Да съм се теглил ли? Дявол го взел, не. Що пък да се тегля?
— А колко тежеше последния път на лекарския си преглед?
— Сто и шейсет паунда.
— Кога е било това? — попита шерифът Марчет. — В трети клас? Колко тежиш в момента, Дик?
Г-н Моултри се намръщили изругал. След това казал:
— Малко над двеста.
— Пробвай пак?
— Е, да му се не види! Двеста и деветдесет паунда158! Това удовлетворява ли те, садист такъв?
— Може да са му счупени двата крака. Счупени ребра. Вероятни вътрешни наранявания. И тежи двеста и деветдесет паунда. Мислиш ли, че можем да го качим по тая стълба, Том?
— Няма начин — отвърнал татко.
— И аз си мислех същото. Заседнал е тук долу, докато някой не докара носилка.
— Какво имаш предвид? — изквакал г-н Моултри. — Трябва да остана тук? — погледнал отново уплашено към бомбата. — Е, в Божието име, поне махнете проклетото нещо от мен тогава!
— Бих сторил това за теб, Дик — отвърнал шерифът. — Наистина бих, но ще се наложи да я пипна. А какво ще стане, ако тя е настроена да се взриви и се нуждае само от леко докосване? Мислиш ли, че искам да нося отговорност, че съм те гръмнал? Да не споменавам, че съм гръмнал и себе си и Том? Не, сър!
— Кметът Суоп ми каза, че е говорил с някого от базата — каза татко на шерифа. — Каза, че човекът не вярвал, че…
— Аха, Лутър намина оттук, преди със семейството си да хванат пътя. Предаде ми разговора си с оня кучи син. Може би пилотът е бил твърде уплашен да сподели с някого как се е оплескал. Вероятно е излязъл от коледното парти и се е качил направо в кокпита на самолета. Знам само едно и то е, че от „Робинс“ скоро няма да дойде човек, който да се погрижи за проблема.
— Е, а аз какво да правя? — попитал г-н Моултри. — Просто да си лежа тук и да страдам?
— Мога да ида до горе да ти донеса възглавка, ако искаш — предложил му шериф Марчет.
— Дик? Дик, добре ли си? — разнесе се от горния етаж колеблив и изплашен глас.
— О, супер съм! — изревал г-н Моултри. — Ма направо ми е готско да си лежа тука на — „туканъ“ го произнасяше той, — да си лежинкам с два строшени крака и бомба до кратуната ми! Боже мили! Не знам кой си ти там горе, но си по-голям идиот и от онзи, дето пусна тая проклета бомба на първо… А, това си бил ти!
— Здрасти, Дик — казал г-н Джералд Харгисън овчедушно. — Как я караш?
— Ми канех се да се разтанцувам! — лицето на г-н Моултри започвало да се покрива с червени петна. — Мамка му!
Г-н Харгисън застанал на ръба на ямата и надникнал надолу.
— Това там бомбата ли е?
— Не, това е голяма птича курешка! — изкрещял г-н Моултри. — Естествено, че е бомбата!
Докато дебелакът отново се блъскал да се освободи и успял само да вдигне облак строителен прахоляк и да си причини значителни болки, татко оглеждал мазето. В единия му ъгъл имало бюро и над него настенна табела, на която пишело „МОЯТ ДОМ Е МОЯТА КРЕПОСТ“. Но нея имало плакат с танцуващ степ чернокож певец с опулени очи, под който пишело с ръкописни букви: „ТЕГЛОТО НА ГЪРБА НА БЕЛИЯ“. Татко отишъл до бюрото, чийто плот тънел в шест инча нахвърляни хартии. Той отворил най-горното чекмедже и в лицето го ударили чифт огромни млечни жлези на жена на корицата на „Джъгс“159. Под списанието имало нахвърляни кламерчета, моливи, гумени ластичета и подобни. Показала се и преекспонирана снимка „Кодак“. На нея Дик Моултри носел бяла роба и гушкал в сгъвката на едната си ръка карабина, а с другата притискал към гърдите си островърха бяла качулка с маска. Г-н Моултри се усмихвал широко, горд с постиженията си.
159
„Джъгс“ (