— Хей, махай се оттам! — успял да изкриви врат пострадалият. — Не ми стига, че лежа тука да мра, ами ще ми преджобваш и къщата ли?
Татко затворил чекмеджето със снимката и се върнал при шерифа Марчет. Над тях г-н Харгисън нервно суркал подметки по изкъртения под.
— Слушай, Дик, просто исках да намина да видя какво става с теб. Да се убедя, че… нали знаеш, не си мъртъв и тъй нататък.
— Не, още не съм мъртъв. Колкото и да й се ще на жена ми бомбата да ме е светнала право по канчето.
— Ние ще напускаме града — обяснил г-н Харгисън. — И сигурно няма да се върнем до деня след Коледа. Вероятно ще се приберем към десет заранта. Чуваш ли ме, Дик? Десет заранта!
— Да бе, чух те! Не ми пука по кое време ще се върнете!
— Е, хубаво, ние се връщаме в десет часа. Сутринта, в деня след Коледа. Рекох си, че може да искаш да научиш, за да си свериш часовника!
— Часовника ли да си сверявам? Ти да не ми се поди… — г-н Моултри замълчал за момент. — А. Аха. Добре, става… — той се ухилил, но се потял, когато погледнал към шерифа. — Ние с Джералд трябваше да помогнем на един приятел да си разчисти гаража в деня след Коледа. Ето защо ми разправя в колко часа ще се върне.
— Така ли? — попитал шерифът. — И кой ще да е този приятел?
— О, момчето живее в Юниън Таун. Не го познаваш.
— Познавам доста хора там. Как се казва приятелят ти?
— Джо — казал г-н Харгисън.
В същия момент г-н Моултри заявил:
— Сам… — и все още потно ухилен добави. — Джо Сам. Джо Сам Джоунс.
— Не мисля, че ще ходиш да помагаш на Джо Сам Джоунс да си разчиства гаража в деня след Коледа, Дик. Според мен ще си лежиш в хубава спокойна болнична стая, нали така?
— Хей, Дик, аз тръгвам! — обадил се г-н Харгисън. — Не се притеснявай, всичко ще ти е наред!
При тези последни думи носът на лявата му обувка сритал сребърната звезда от коледното дръвче, която се бе закрепила на неравния ръб на ямата. Татко проследил как звездичката пада елегантно и на забавен кадър, като бавно рееща се към земята снежинка под лупа.
Тя ударила едната стоманеносива опашна перка на бомбата и избухнала в дъжд от оцветено стъкло.
В секундите тишина, които последвали, и четиримата мъже я чули.
Бомбата издала съскащ звук като събудена в гнездото си змия. Съскането затихнало, а от вътрешността на кошмара се разнесло бавно, заплашително цъкане — не като тиктакане на будилник, а по-скоро като припукване на горещ двигател, който всеки момент ще кипне.
— О, мамка му! — прошепнал шериф Марчет.
— Иисусе, спаси ме! — зинал г-н Моултри. Лицето му, което допреди броени секунди пламтяло в червено, сега побеляло като на восъчна кукла.
— Нещото се включи — казал със задавен глас татко.
Думите на г-н Харгисън били най-изразителни от всички. Той заговорил с краката си, които го изстреляли през ямата на пода, навън на килнатата тераса и в колата му на улицата, все едно бил пуснат от оръдие. Колата изхвърчала като Роуд Рънър160: сега е тук, в следващата секунда я няма.
— О, Боже, о, Боже! — сълзи избликнали в очите на г-н Моултри. — Не ме оставяй да умра!
— Том? Мисля, че е време… — шерифът Марчет говорел тихо, сякаш тежестта на думите, прелитащи през въздуха щяла да е достатъчна да предизвика взрив. — Да обираме крушите, имам предвид.
— Не можете да ме оставите! Не можете! Ти си шериф!
— Нищо повече не мога да направя за теб, Дик! Кълна се, че много искам да можех, но не мога. Струва ми се, че в момента ти трябва или магия, или чудо, а кладенецът пресъхна.
160
Роуд Рънър (Road Runner, шосеен бегач): герой от „Шантави истории“, развиваща супервисоки скорости птица.