— Не ме оставяй! Измъкни ме оттук, Джак! Ще платя колкото искаш!
— Съжалявам. Качвай се нагоре, Том!
Татко нямал нужда да му се казва втори път. Излетял по стъпалата като Луцифер — по дърво. На върха казал:
— Ще държа стълбата, Джак. Давай!
Бомбата тиктакала. И тиктакала. И тиктакала.
— Не мога да ти помогна, Дик! — казал шерифът Марчет и се изкачил по стълбата.
— Не! Чуй! Ще сторя всичко! Измъкни ме! Не ми пука дали ще боли! Става ли?
Татко и шерифът вече били стигнали до вратата.
— Моля ви! — извикал г-н Моултри. Гласът му се пречупил и преминал в ридание. Той се борел с капана си, но болката го накарала да се разплаче още по-силно. — Не можете да ме оставите да умра! Не е човешко!
Той все още крещял и ридаел, когато шерифът и татко излезли от къщата. И двамата вървели с изпити и измъчени лица.
— Страхотна длъжност се оказа моята — казал шерифът Марчет. — Иисусе! — те стигнали до шерифската кола. — Да те хвърля донякъде, Том?
— Може… — татко се намръщил. — Не… — и се облегнал на колата. — Не знам.
— Е, не ме гледай така! Няма какво да се направи за него и ти го знаеш!
— Може би човек трябва да позачака, току-виж се покажат сапьорите!
— Хубаво — шерифът огледал празната улица. — Доброволец ли си?
— Не.
— И аз не съм! А те няма да дойдат скоро, Том. Мисля, че тази бомба ще експлодира и ще загубим цялото каре, и не знам ти как смяташ, но аз ще се разкарам оттук, докато още ми е цяла кожата! — той заобиколил до вратата на шофьора.
— Джак, чакай минутка! — казал татко.
— Нямам минутка! Хайде, ако ще идваш.
Баща ми се качил в колата при него и шерифът запалил двигателя.
— Накъде сега?
— Чуй ме, Джак. Ти самият го каза — Дик се нуждае от магия или чудо, нали? И кой според теб е единственият човек наоколо, способен да му ги осигури?
— Преподобният Блесет напусна града.
— Не, не той. Тя.
Шериф Марчет се поколебал с ръка на скоростния лост.
— Всеки, способен да превърне торба с патрони в торба с градински змии, трябва да може да се погрижи и за една бомба, не мислиш ли?
— Не, не мисля! Не мисля, че Дамата ще има желание и пръста си да помръдне. Смятам, че мозъкът на Пищака Блейлок е бил толкова изкуфял след всичкото му домашно уиски, че той само си е представял, че пълни оная ми ти торба с патрони, а всъщност е наривал в нея градински змии!
— О, я стига! Видя змиите в същия момент, в който и аз. Бяха стотици! Колко време според теб му е трябвало на Пищака да намери толкова много?
— Не вярвам в тия вуду щуротии! — каза шерифът Марчет. — Ни най-малко.
Татко казал първото, което му дошло наум и изричането му оставило шокиран послевкус в устата му:
— Не бива да се страхуваме да я помолим за помощ, Джак! Само тя ни е останала!
— Проклятие — промърморил шерифът. — Проклятие и още веднъж проклятие! — той погледнал към къщата на Моултри и леещата се през строшения й покрив светлина. — Тя може и да е заминала вече.
— Може. Може и да не е. Защо поне не отидем до там и да проверим?
Много къщи в Брутън били тъмни и собствениците им били послушали сирените и били избягали от предстоящия взрив. Но боядисаният в цветовете на дъгата дом греел целия. Малки искрици светлинки сияели в прозорците му.
— Ще почакам тук — отсякъл шерифът Марчет.
Татко кимнал и излязъл от колата. Поел си дълбоко дъх от сладкия коледен въздух и накарал краката си да се размърдат. Те го пренесли към входната врата. Той хванал чукчето, малка сребърна ръчичка, и сторил нещо, което не бил и сънувал, че някога ще направи: съобщил на Дамата, че е дошъл да моли за помощ.
Чакал с надеждата, че тя ще отвори.
Чакал, гледайки дръжката на вратата.
Чакал.
Петнайсет минути след като татко хванал сребърната ръчица, по улицата, където живеел Дик Моултри, се разнесъл шум. Чувало се дрънчене и звънтене, подрънкване и потракване, и то карало кучетата да се разлайват при приближаването му. Ръждясалият и с виеща трансмисия пикап спрял до тротоара пред къщата на Моултри и от шофьорската врата слязъл висок, слаб чернокож. На вратата с акуратни букви било написано: РЕМОНТИ ЛАЙТФУТ.
Той се движел толкова бавно, че сякаш всяко помръдване било болезнен процес. Носел прясно изпран гащеризон и сиво кепе, което позволявало на сивата му коса да изкипи изпод него. Със свръхбавни движения отишъл до каросерията на камиончето и си сложил колана с инструменти, на който имало няколко различни чукчета, отвертки и зловещи на вид гаечни ключове. В забавения си мехур от време вдигнал кутията си с инструменти — стар метален куфар, пълен с чекмеджета с всички видове болтчета и шайби, влизали някога в работилницата на човечеството. След това, сякаш пристъпяйки под тежестта на товара на цели епохи, г-н Маркъс Лайтфут влязъл през килнатата врата на Дик Моултри. Почукал на вратата, макар че тя зеела отворена: веднъж… дваж…