Минали няколко вечности. Цивилизации процъфтявали и упадали. Звезди се раждали в яростта на брауновото движение и умирали, вледенявайки се в студените дълбини на космоса.
… триж…
— Благодаря ти, Господи! — извикал г-н Моултри, с глас, прераснал в квичене. — Знаех си, че няма да ме оставиш да умра, Джак! О, бог да поживи… — той спрял да вика насред изречението, понеже гледал нагоре през дупката в пода на дневната и вместо помощ от небесата видял черното лице на оногова, когото смятал за дявол на земята.
— Божке, божке! — казал г-н Лайтфут. Погледът му открил бомбата, ухото му доловило тиктакането на детонатора й. — Ти гледам си гулема катастрофа…
— Да ме гледаш как ще гръмна ли си дошъл, черен дивак такъв? — изръмжал г-н Моултри.
— Не, сах. Додох да те спасъ от гръмване.
— Ти? Да ме спасиш? Ха! — г-н Моултри си поел дъх и изревал с цялата мощ на изтормозеното си гърло: — Джак! Някой да ми помогне! Някой бял!
— Г-н Моултри, сах? — г-н Лайтфут почакал дробовете на събеседника му да свършат въздуха. — Таз бомба тука мож дъ не ареса такваз врява!
Г-н Моултри, чието лице имало цвят на кетчуп и по което потта била избила на капки, подел битка с нещастното си положение. Блъскал се и дерял по купчината с отпадъци, в пристъп на ярост сграбчил собствената си риза и я доразкъсал. А след това болката се нахвърлила върху него както кечист скача върху противника си и дебелакът останал жадно да гълта въздух, но все още с два счупени крака и бомба, тиктакаща до главата му.
— Мисля — казал г-н Лайтфут и се прозял заради късния час, — че най-добре да слезна долу.
Докато майсторът се озове в мазето, като нищо била настъпила Новогодишната нощ. Инструментите на колана му подрънквали леко. Той подхванал куфарчето си и пристъпил към г-н Моултри, но вниманието му привлякъл плакатът с опуления музикант на стената. Той го позяпал няколко секунди, а бомбата тиктакала.
— Хе-хе — казал г-н Лайтфут и поклатил глава. — Хе-хе!
— На какво се хилиш, луд маймун такъв?
— Туй тамнъ е бял мъж — отвърнал той, — боядисан целия и прилича на палячо.
Най-накрая г-н Лайтфут се откъснал от рисунката на Ал Джонсън161 и отишъл при бомбата. Разчистил няколко обковани с гвоздеи греди и керемиди от покрива и седнал в червения прахоляк — процес, който бил все едно да гледаш как охлюв пълзи през футболно игрище. Придърпал куфарчето с инструменти плътно до себе си, като верен спътник. След това извадил чифт очила с телени рамки от нагръдния джоб на ризата си, духнал на стъклата и ги избърсал с ръкава си, всичко това с умопомрачително бавни движения.
— Какво съм сторил, че да заслужа това? — изквакал г-н Моултри.
Г-н Лайтфут си сложил очилата.
— Сега — казал. — Мога… — се навел по-близо до бомбата, а като се намръщил, между очите му се вдълбали малки бръчки. — Да видя кое какво е.
Той свалил чукче и малко длето от колана си. Близнал си палеца и — бавно, бавно — мазнал на главата на чука от слюнката си. След това чукнал хълбока на бомбата толкова леко, че се чул съвсем тих звук.
— Не я удряй! О, Иисусеееееееее! Ще ни взривиш и двамата!
— Нямам — отвърнал г-н Лайтфут, докато почуквал лекичко тук и там по шкембето на бомбата — такива планове… — той притиснал ухо до желязната кожа на играчката си. — Аха… — казал. — Чувам те да ми приказваш!
Докато г-н Моултри агонизирал в ужасено мълчание, майсторът шавал с пръсти, плъзгайки ги по бомбата така, както човек гали малко кученце. — Аха… — пръстите му спрели върху тънък шев. — Тука е пътя към сърцето ти, а?
Той открил четири винта точно под опашните перки и със скоростта на топящ се ледник откачил съответната отвертка от мястото на колана й.
161
Ал Джонсън — американски певец и комедиант, известен с участието си в бурлески и водевили. През 1904 г. за първи път боядисва лицето си в черно и това го изстрелва във висините на популярността.