— Дошъл си тук да ме убиеш, нали? — простенал г-н Моултри. Прозрението му нанесло удар. — Тя те е пратила, нали? Тя те е пратила да ме убиеш!
— Правилно — казал г-н Лайтфут, докато отвъртал първото болтче — сте схванали едната част.
След векове и последното винтче паднало в дланта на майстора. Той започнал доста монотонно да си тананика „Фрости, снежният човек“.
По някое време, между махането на второто и третото винтче, звукът от детонатора се превърнал от цъкане в стържене. Г-н Моултри, лежащ в езеро от потта си, със стъклени очи и глава, мятаща се напред-назад в пристъп на истерия, бил изгубил пет фунта тегло.
Г-н Лайтфут извадил от куфарчето си малко синьо бурканче. Отворил го и с върха на показалеца си гребнал отвътре мазна слуз с цвета на кожа на змиорка. Плюл върху нея и размазал слузта по шева, който обикалял бомбата. След това хванал опашните перки и се опитал да ги завърти обратно на часовниковата стрелка. Те му се опънали. Той опитал по часовниковата стрелка, също напразно.
— Я ме слушай! — рекъл г-н Лайтфут с упорит тон и сбърчил вежда от недоволство. — Я недей ми се кипри!
С малко чукче почукал отворите на винтчетата и г-н Моултри отслабнал с още десет унции, когато панталоните му внезапно се намокрили. След това г-н Лайтфут сграбчил опашните перки с две ръце и дръпнал.
Бавно и с тънко високо стъъъъъъържене от упорство опашната част на бомбата започнала да се разкача. Било тежка работа и г-н Лайтфут трябвало да прекъсне, за да раздвижи схванатите си пръсти. След това се захванал отново за работа с упорството на ленивец, сграбчил дървесен клон. Най-сетне опашната секция се освободила и разкрила електрически връзки, джунгла от разноцветни жички и лъскави черни пластмасови цилиндри, които приличали на гърбове на хлебарки.
— Ууухааа! — изпъшкал г-н Лайтфут, очарован. — Не е ли красавица?
— Убиваш ме! — простенал г-н Моултри — Убиваш ме до смърт!
Стърженето се усилило. Г-н Лайтфут използвал метален пробник да докосне малката червена кутийка, от която се чувал шумът. След това използвал пръста си и подсвирнал, когато го дръпнал: — Позатоплилко се е!
Г-н Моултри почнал да хълца, носът му протекъл и сълзите се леели от подпухналите му очи.
Пръстите на г-н Лайтфут отново се задействали, проследявайки жиците до техните начала. Във въздуха замирисало на нагрято, а над червената кутийка се виела омара. Г-н Лайтфут почесал брадичката си.
— Знайш ли — казал. — Май си имаме проблемче!
Г-н Моултри треперел на ръба на комата.
— Виж, аз… — г-н Лайтфут потупал по брадичката си и очите му се присвили съсредоточено — оправям нещата. Не ги чупя — той си поел дълъг дъх и бавно издишал. — А тука ми се чини, че требе малко чупене! — той кимнал. — Да, сах! Хич не аресвам да чупя красотии! — майсторът избрал друг, по-голям чук. — Туй тряя свърши работа! — и стоварил чука върху червената кутийка.
Пластмасовата й кожа се разцепила от единия до другия край. Зъбите на г-н Моултри се забили в езика му. Г-н Лайтфут махнал две пластмасови парченца и се загледал в по-мъничките колелца и жички вътре.
— Загадки в загадките… — рекъл.
Бръкнал в куфарчето си и извадил малки клещички, на които все още имало етикетче с цената — деветдесет и девет цента.
— Сега чуй ме добре — рекъл на бомбата, — не смей да ми се оригнеш в лицето, ясно?
— Ооооо, Божееееей, Иисусе Христеее, о, идвам на небето, идаааа… — изпъшкал г-н Моултри.
— Като стигнеш — рекъл г-н Лайтфут с лека усмивка, — предай на Свети Петър, че натам иде и майсторът… — посегнал с клещите към две жички — една черна и една бяла — които се кръстосвали в сърцевината на бомбата.
— Чакай! — прошепнал г-н Моултри. — Чакай!
Г-н Лайтфут се спрял.
— Трябва да си облекча душата — казал дебелакът с очи, опулени като на танцьора от плаката. — Трябва да ми е лека, за да лети към рая! Чуй ме…
— Слушам — казал му г-н Лайтфут, докато бомбата им говорела.
— Ние с Джералд… аз… предимно Джералд всъщност… не исках да имам нищо общо, но… настроена е да гръмне… в десет заранта в деня след Коледа. Чу ли? Десет заранта. Сандъче… пълно с динамит… и с таймер от будилник. Платихме на Пищака Блейлок и той… ни го достави — г-н Моултри преглътнал, вероятно вече усещайки огъня под задните си части. — Турена е да се взриви в музея за граждански права. Ние… идеята беше на Джералд… решихме да го взривим, когато за първи път чухме Дамата да споменава за строежа. Чуваш ли, Лайтфут?