— Чувам — отвърнал майсторът спокойно и равно.
— Джералд я е поставил някъде около музея. Сигурно е в обществения център. Не знам къде е, кълна се в Бога… но е някъде там в момента, и ще се взриви в десет заранта на деня след Коледа.
— Това ли е? — попитал г-н Лайтфут.
— Да! Това е истината и Господ ще ме вземе на небесата, понеже си облекчих душата!
— Аха — г-н Лайтфут посегнал. Сграбчил с клещите черната жичка и щрак, прерязал я. Бомбата обаче не можела да бъде усмирена той лесно.
— Чуваш ли ме, Лайтфут? Това сандъче с динамита вече е там!
Майсторът нагласил челюстите на клещите около бялата жица. На челюстта му се стегнал мускул и по бузите му като диамантен прах блестяла пот. Казал:
— Не, не е!
— Какво не е?
— Не е там. Вече не. Намерено е. Сега ще срежа жицата! — ръката му треперела. — Мож гръмне, ако резна грешна жица първа!
— Боже, имай милост! — простенал г-н Моултри. — О, Иисусе, кълна се да съм добро момче всеки ден до края на живота си, само ме остави да живея!
— Режа — казал г-н Лайтфут.
Г-н Моултри стиснал здраво очи. Клещите казали щрак.
БА-БААААМ!
Г-н Моултри се разпищял под съпровода на този титаничен рев на разруха и огън.
Когато писъците му замлъкнали, чул не ангелски арфи и не дяволите да пеят „Той е дяволски готин!“.
Чул:
— Хе-хе-хе-хе!
Г-н Моултри отворил очи.
Г-н Лайтфут се усмихвал. Духнал едно малко синьо пламъче от отрязания край на бялата жица. Бомбата била укротена и няма. Майсторът заговорил с глас, който бил издрезгавял от величествения рев, който току-що бил наддал в ухото на г-н Моултри.
— Моля за звинение, сах! — казал. — Просто не можах да подмина възможността!
Г-н Моултри видимо се спихнал, все едно бил пробит. С леко съскане той припаднал.
5.
Шестнайсет капки кръв
Върнах се.
Бомбата с часовников механизъм, пълна с динамит — с една допълнителна пръчка, добавена от едрата ръка на Пищака Блейлок — наистина бе открита малко след като съобщих на Дамата кои са посетителките ми от съня. Сигурно си бях спомнил онази снимка и я бях носил дълбоко в съзнанието си, а след това след изгарянето на кръста, и като станах свидетел как г-н Харгисън и г-н Моултри купуват сандъче от Пищака Блейлок, подсъзнателно съм се досетил какво има вътре. Ето защо бях започнал да бутам будилника си от шкафчето. Единственият пропуск в тази теория беше, че преди да ги зърна в музея, не бях виждал снимки на момичетата, загинали в Баптистката църква на 16-та улица. Почти съм убеден. Може и да ги е имало в онзи брой на списание „Лайф“, но мама го беше изхвърлила, така че не можех да го твърдя със сигурност.
Дамата се досети веднага щом чу разказа ми. Тя организира всички на приема да се заемат с търсенето на дървено сандъче или в почивната база, или в музея за граждански права, или в околностите. Никой не успя да го намери, а обърнахме всеки камък. След това Дамата се сети, че г-н Харгисън е пощальон. Точно пред центъра, на ъгъла на „Бъкхарт Стрийт“, имаше пощенска кутия. Чарлз Дамаронде държа Гейвин за глезените, докато той се пъхаше в кутията и чухме приглушения му глас да казва:
— Ето го!
Той обаче не можа да го извади, понеже беше прекалено тежко. Повикахме шериф Марчет и той дойде заедно с пощенския началник на Зефир — г-н Конрад Оутмън, — който донесе ключа за кутията. В онова сандъче имаше достатъчно динамит да вдигне във въздуха и почивния център, и музея към него, и две или три къщи надолу по улицата. Очевидно четиристотин долара са предостатъчни да си купиш много голяма експлозия.
Г-н Харгисън, който знаеше в кои часове събират пощата и че пощенската кутия няма да бъде отваряна чак до някое време следобеда на 26 декември, бе нагласил механизма на будилника в нея на десет сутринта. Шериф Марчет сподели, че бомбата била сглобена от професионалист, понеже можело да се настройва механизмът на дванайсет, двайсет и четири или четирийсет и осем часа. Той обясни на Дамата, че не желае г-н Харгисън и г-н Моултри засега да научават, че бомбата е била намерена, не и преди да бъдат взети отпечатъци от нея. Ние с мама казахме на татко, след като се върнахме от обществения център и трябва да призная, че двамата с шериф Марчет са свършили добра работа да не се издадат, докато бяха в къщата на Дик Моултри и влязъл г-н Харгисън. Признанието на дебелака се оказа черешката на тортата, тъй като на бомбата имало пет отпечатъка, съвпадащи идеално с тези на пощальона. Така че те двамата доста бързичко отидоха на посещение в офиса на ФБР в Бирмингам и не е нужно да казвам, че имената им бяха зачеркнати от списъка на живущите в родния ми град.