Музеят за граждански права бе открит официално. Сънят ми с четирите чернокожи момиченца не се повтори. Но ако искам да ги видя отново, знам къде трябва да отида.
Падането на бомбата от самолета и намирането на бомбата на Ку-клукс-клан в кутията пред музея за граждански права поддържаха слуховете в Зефир в дните след Коледа. Ние с Бен и Джони обсъждахме дали г-н Лайтфут се е уплашил от бомбата, или не. Бен твърдеше, че се е притеснил, а ние с Джони бяхме на мнение, че майсторът е като Немо Кърлис — само че вместо в бейзбола, неговият природен дар е в областта на всичко механично, включително и бомбите, тъй че когато се е втренчил в онези жици, той е знаел какво прави във всяка една секунда. По случайност Бен бе имал интересно преживяване в Бирмингам. Те с майка си и баща си нощували при чичото му Майлс, който работел в банката в центъра. Майлс разходил Бен в сейфа и той бе способен да говори само за мириса на пари, колко били зелени и колко красиви. Каза, че Майлс дори му позволил да подържи пачка от петдесет стодоларови банкноти и пръстите на Бен още го сърбели. Той обяви, че не знае какво ще прави в живота си, но поне доколкото е възможно, занятието му ще включва много, ама много пари. Ние с Джони просто му се присмяхме. Липсваше ни Дейви Рей, понеже знаехме какъв щеше да е коментарът му.
Джони бе пожелал и бе получил два коледни подаръка. Единият представляваше полицейски комплект, с все почетната значка, пудра за сваляне на отпечатъци, белезници, прах за грабители, който полепва по обувките на крадците и се вижда само под ултравиолетова светлина и полицейски наръчник. Другият подарък беше стъклена витрина с полички в нея, на които да подреди колекцията си върхове за стрели. Той я напълни, с изключение на една полица, която беше запазена за определена гладка черна стрела, в случай че вождът Пет Гръмотевици решеше да му я повери отново.
Остана нерешен въпросът за г-н Лайтфут и бомбата. Мама го зададе две нощи след Коледа, докато над Зефир се сипеше леден дъжд.
— Том? — каза тя.
Седяхме в предната стая, огнището пламтеше. Човек не би могъл да изтръгне „Златните ябълки на Слънцето“ от ръцете ми дори с помощта на тесла.
— Какво е накарало г-н Лайтфут да отиде до къщата на Дик Моултри в крайна сметка? Не бих си и помислила, че ще се пише доброволец за подобно занимание.
Татко не отговори.
Точно както родителите имат шесто чувство за децата си, така и децата имат за родителите. Снижих книгата си. Татко продължаваше да чете вестника си.
— Том? Знаеш ли какво е накарало г-н Лайтфут да го стори?
Баща ми си прочисти гърлото и отвърна тихо:
— Горе-долу.
— Е, и какво е то?
— Предполагам, че… имам пръст в тази работа.
— Ти ли? Как така?
Той сгъна вестника си, осъзнавайки, че няма друг път пред себе си, освен този на истината.
— Ами… помолих Дамата за помощ.
Мама седеше във вцепенено мълчание. Дъждът чукаше по прозорците и в огнището изпука цепеница, но тя не трепна.
— Прецених, че тя е единственият останал на Дик шанс. След онова, което стори с торбата с муниции на Блейлок… реших, че би могла да му помогне. И се оказах прав, както излиза. Тя се обади на Маркъс Лайтфут още докато бях в къщата й.
— В къщата й? Не мога да повярвам! Отишъл си до дома на Дамата?
— Не просто „до“. Седях в неин стол. Пих кафе от нейна чаша — татко сви рамене. — Подозирам, че съм очаквал по стените да има спаружени глави и на всеки ъгъл — отровни паяци. Не знаех, че тя е религиозна.
— Ходил си в дома на Дамата — повтори мама. — Не мога да повярвам! След всичкото това време, когато толкова се страхуваше от нея…
— Не се страхувах от нея — поправи я татко. — Просто бях… малко притеснен, така да речем.
— А тя ти рече, че ще помогне на Дик Моултри? Въпреки че е знаела, че е замесен в поставянето на оная ми ти бомба?
— Е… не беше толкова просто — призна татко.
— О? — Мама почака. Когато баща ми не сподели допълнителна информация, тя настоя: — Ще ми се да чуя историята.