— Не отивай! — изхъхри разплаканият тигър.
Баща му му обърна гръб и отвори комарника, за да излезе при чакащия го Дони Блейлок. Все още стоях на двора до майката на Бен и гледах последните секунди от спускането на горящото чудо. Г-жа Сиърс каза:
— Сим? Не го прави! — но гласът й бе толкова тих, че не се чу.
Г-н Сиърс не каза нито дума на жена си, докато вървеше след другия мъж към тъмносиния шеви, паркиран на тротоара. От антената на радиото висеше червено стиропорено зарче, а десният заден калник беше смачкан. Дони Блейлок се настани зад волана и г-н Сиърс мина от другата страна. Колата запали все едно изстрелваше гюлета, само дето хвърляше черни облаци дим. Когато потегли, чух г-н Сиърс да се смее, сякаш току-що бе разказал поредния виц за свещеници. Дони Блейлок сигурно бе настъпил педала на газта, понеже задните гуми изскърцаха, докато шевито се засилваше по „Диърман Стрийт“.
Погледнах отново на запад и видях как огнената топка изчезва над гористите хълмове. Сиянието й пулсираше в мрака като туптящо сърце. Щеше да стигне до земята някъде в пустошта.
В околностите нямаше песъклива почва. Марсианците, казах си, щяха да бъдат принудени да се плацичкат в кал и заблатени вирчета.
Чух комарникът да се хлопва, обърнах се и видях Бен да стои на верандата. Избърса очи с опакото на дланта си. Взираше се по протежение на „Диърман Стрийт“ сякаш се опитваше да следи напредъка на шевито, но по това време колата вече беше завила по „Шантък“ и бе изчезнала от полезрението ни.
В далечината, сигурно някъде в Брутън, кучетата все още виеха. Г-жа Сиърс издаде дълга, безсилна въздишка:
— Да влизаме вътре.
Очите на Бен бяха подути, но бе свършил с плача. Явно на никого не му се довършваше играта на „Скрабъл“. Г-жа Сиърс предложи:
— Момчета, защо не идете да си поиграете в стаята ти, Бен?
Той кимна бавно с очи, глазирани така, сякаш преди малко бе отнесъл силен удар по главата.
Г-жа Сиърс се прибра в кухнята, където пусна водата. В стаята на Бен аз седнах на пода с картите от Гражданската война, а приятелят ми се настани на прозореца.
Явно беше, че страда. Не го бях виждал такъв преди и не можех да го подмина безмълвно.
— Не се притеснявай — уверих го, — не бяха марсианците. Беше просто метеор, нищо повече.
Той не отговори.
— Метеорът е просто голяма гореща скала — продължих. — В него не се крият марсианци.
Бен мълчеше, потънал в мислите си.
— Всичко ще е наред с баща ти — допълних.
Едва тогава той заговори с глас, ужасяващ с кротостта си:
— Той ще се върне променен.
— Не, няма. Виж… онова беше просто филм. Беше измислица… — осъзнах, докато го казвах, че по този начин захвърлям важно късче вяра и това беше едновременно мъчително и добро. — Нали разбираш, че всъщност няма машина, която реже шиите на хората изотзад? Всъщност няма голяма марсианска глава в стъклена колба. Всичко е измислица. Няма нужда да се плашиш. Нали?
— Той ще се върне променен — повтори Бен.
Опитвах се, но нищо, което казвах, не го накара да повярва в обратното. Когато дойде г-жа Сиърс, нейните очи също ми се сториха подпухнали. Но тя успя да ни се усмихне смело — усмивка, която нарани сърцето ми — и каза:
— Кори? Искаш ли да си първи в банята?
Г-н Сиърс не се беше прибрал в десет, когато съпругата му угаси лампите в стаята на Бен. Лежах до него под колосания бял чаршаф и се вслушвах в нощта. Няколко кучета все още пролайваха тук и там и от време на време и Тъмпър изказваше приглушено мнението си.
— Бен? — прошепнах. — Буден ли си?
Той не отговори, но начинът, по който дишаше, ми подсказа, че не спи.
— Не се притеснявай — казах. — Става ли?
Бен се обърна и притисна лице във възглавницата.
В крайна сметка се унесох. Изненадващо, но не сънувах марсианци и X-образни разрези по вратовете на близките ми. В съня ми татко плуваше към потъващата кола и когато главата му потъна под повърхността, не се показа отново. Стоях на червената скала и го виках, докато Лейни не се приближи до мен като бяла мъгла и не сграбчи ръката ми във влажната си хватка. Докато ме отвеждаше надалеч от езерото, чувах как мама ме вика отдалече, а на края на гората стоеше изправен силует, надянал дълго палто, чиито краища се вееха като крила.
Събуди ме земетресение.
Отворих очи с разтуптяно сърце. Нещо беше треснало; звукът подскачаше в капана на черепа ми. Лампите все още бяха угасени, а навън цареше нощ. Пресегнах се и докоснах Бен до мен. Той си пое остро дъх, сякаш допирът ми му беше изкарал ангелите. Чух рева на двигател и погледнах през прозореца към „Диърман Стрийт“ навреме, за да видя стоповете на шевролета на Дони Блейлок да изчезват в мрака.