— Дамата ме накара да обещая, че ще се върна. Каза, че й стига да ме погледне и вижда, че ме изяждат жив. Каза, че ми личало по лицето, а и по това на Кори. Че всички ние живеем под сянката на онзи мъртвец на дъното на Саксън Лейк — татко остави вестника си и се загледа в огъня. — И знаеш ли какво? Тя е права. Обещах й да се върна и да се срещна с нея утре вечер в седем. Канех се да ти кажа по някое време. Или може би щях да го скрия, не съм сигурен.
— Гордост, гордост — скара му се мама. — Искаш да ми кажеш, че за Дик Моултри си сторил онова, което не би направил заради мен?
— Не. Просто не бях готов. Дик се нуждаеше от помощ. Намерих му я. А сега съм готов да я намеря и за себе си, а също така и за вас двамата.
Мама се надигна от мястото си. Застана зад баща ми, положи длани на раменете му и облегна брадичка на главата му. Гледах как сенките им се сливат. Той посегна нагоре и я прегърна през врата. Останаха за кратко в тази поза, а огънят в огнището пукаше и съскаше.
Време беше да посетим Дамата.
Когато пристигнахме в дома й десет минути преди седем, вратата ни отвори г-н Дамаронде. Татко не се колебаеше да пресече прага, страхът му от Дамата бе изчезнал. Лунният човек излезе, облечен в роба и по чехли, и ни почерпи с гевречета. Г-жа Дамаронде сложи да се вари кафе — както каза, било от смеската, която правят в Ню Орлиънс, с цикория — и ние почакахме в предната стая, докато Дамата бъде готова да ни приеме.
Бях запазил съмненията си за д-р Лезандър за себе си. Все още не можех да повярвам чистосърдечно, че ветеринарят, който винаги бе толкова мил и нежен с Ребъл, може да се окаже убиец. Разполагах с връзката с двата папагала, но нямаше нищо, което да свързва доктора с мъртвеца, като изключим зеленото перо, а това беше просто моя теория. Какво от това, че не обича мляко и е нощна птица, то да не би да го прави убиец? Преди да кажа на родителите си, се нуждаех от нещо по-солидно, на което да се опра.
Не се наложи да чакаме много време. Г-н Дамаронде ни помоли да го последваме отзад и ни поведе не към спалнята на Дамата, а в друга стая на отсрещната страна на коридора. Там старицата седеше в кресло с висока облегалка зад сгъваема масичка за карти. Не носеше вуду роба или магьосническа шапка, а съвсем обикновена тъмносива рокля с брошка на ревера във формата на танцуващ арлекино. На пода на онова, което очевидно бе нейната стая за консултации, имаше килим от тъкан коноп, а от голяма глинена саксия в ъгъла растеше изкривено дърво. Стените бяха боядисани в бежово и без украса. Г-н Дамаронде затвори вратата и Дамата каза:
— Седни, Том!
Татко се подчини. Можех да позная, че се притеснява, понеже чувах как изщраква гърлото му, когато преглъща. Трепна забележимо, когато Дамата посегна покрай креслото си и извади лекарска чанта. Постави я на масата и я разтвори.
— Ще боли ли? — попита татко.
— Може би. Зависи.
— От какво?
— Колко дълбоко трябва да режа, за да стигна до истината — отвърна тя.
Бръкна в чантата и извади увит в син плат предмет. След това на бял свят се появи сребърна филигранна кутия, последвана от тесте карти. Дамата извади и лист машинописна хартия. На светлината на крушката над нас видях водния знак на „Нифти“ — беше същата марка хартия, каквато използвах и аз. Последно от чантата се появи шишенце за лекарства, в което имаше три лъснати речни камъчета — едно черно, едно червеникавокафяво и едно бяло със сиви ивици.
Дамата каза:
— Разтвори шепа!
Татко се подчини. Тя отвинти капачката на шишенцето и изтърси речните камъчета в дланта му. Нареди:
— Повърти ги между пръстите си!
Татко се усмихна нервно, докато правеше, каквото са го помолили.
— От корема на Стария Мойсей ли са извадени или нещо такова?
— Не. Просто стари камъчета, които съм намерила. Продължавай да ги местиш, те ще те успокоят.
— О — възкликна татко, въртейки успокоителните камъчета между пръстите си.
Ние с мама стояхме отстрани, за да дадем на Дамата достатъчно пространство да прави, каквото възнамерява. Все едно какво точно ще е то. Не знаех какво да очаквам. Може би някоя от онези озарени от факли церемонии, където хората танцуват в кръг и крещят. Само че нямаше нищо подобно. Дамата започна да размесва картите и по начина, по който го стори заподозрях, че би могла да дава уроци и на Маверик162.
— Разкажи ми за сънищата си, Том — каза, докато картите издаваха ритмично жужене между сръчните й пръсти.
162
Брет Маверик — превърнал се в нарицателно за бляскав картоиграч, той е герой от американския сериал „Маверик“ (1957–1962). В ролята — Джеймс Гарнър.