Татко погледна неловко към нас.
— Искаш ли да излязат? — попита го Дамата.
Той поклати глава и поде:
— Сънувам, че гледам как колата потъва в Саксън Лейк. След това съм във водата заедно с нея и гледам през прозореца към мъртвеца. Лицето му е… смазано от бой. На китката има белезници. Струната за пиано е увита около гърлото му. И точно когато колата се плъзва под повърхността и водата започва да нахлува в нея, той… — татко се спря за момент. Камъчетата тракаха едно в друго в шепата му. — Той ме поглежда и се ухилва. Ухилва се с все ужасното си, смазано лице. А след това заговаря, все едно… тинята гъргори.
— Какво казва?
— Казва… „Ела с мен, долу в мрака“ — лицето на татко бе изкривено от болка, и мен ме болеше да го гледам. — Ето това ми казва. „Ела с мен, долу в мрака.“ И посяга с онази ръка, която не е прикована. Посяга към мен, а аз се дърпам, понеже се ужасявам, че ще ме докосне. След това сънят свършва.
— Имаш ли други повтарящи се сънища?
— Няколко. Не са толкова силни колкото този обаче. Понякога ми се струва, че чувам да свири пиано. Понякога имам чувството, че чувам някой да крещи, но не говори членоразделно. От време на време виждам чифт ръце, които държат жицата и нещо, което ми прилича на дебела дървена тояга, увита с черно тиксо. Там в съня има и лица, но те са размазани, сякаш гледам към тях през кървава завеса или очите ми не могат да се фокусират. Но тези сънища не се повтарят и наполовина толкова често, колкото онзи за мъжа в колата.
— Ребека каза ли ти, че и аз долавям някои от тези откъси? — Дамата продължи да разбърква картите. Движението бе хипнотизиращо, звукът — успокоителен. — Чувам откъси от свиренето на пиано, от крясъците и виждам жицата и костотрошачката. Видях и татуировката, но не и останалата част от тялото — тя се усмихна бледо. — Ние с теб сме включени в един и същ контакт, Том, само че до теб стига повечко ток, отколкото до мен. Можеш ли да ми го обясниш?
— Мислех си, че ти си тази, която борави с магически сили — отвърна татко.
— Така е. Поне се очаква да го правя. Но всички имаме своите съновни очи, Джим. Всички виждаме парченца от пъзела в един или друг момент. Ти си наистина близо в твоя случай. По-близо от мен. Ето затова става така!
Татко продължаваше да върти речните камъчета. Дамата размесваше картите си и чакаше.
— В началото — каза той — получавах тези сънища в момента, в който се добера до леглото. По-късно… те започнаха да ме навестяват дори когато не спях. През деня. Просто ме сполиташе спомен за тази кола и за лицето на мъжа, и го чувах да ме вика. Казваше едно и също, неуморно и без почивка: „Ела с мен, долу в мрака.“ Чувам този тинесто-гъргорещ глас и аз… ами, на път съм да се побъркам заради него, понеже не мога да го заглуша. Не мога да си почина. Все едно съм на крак цяла нощ, твърде силно се страхувам да си позволя да заспя заради… — той замлъкна несигурно.
— Да? — подкани го Дамата.
— От страх да не послушам мъртвеца, да сторя това, което той иска от мен.
— И какво точно е то, Том?
— Мисля, че иска да се самоубия — отвърна татко.
Размесването на картите секна. Мама напипа ръката ми и ме стисна силно.
— Мисля, че той… иска да отида до езерото и да се удавя в него. Мисля, че иска да се присъединя към него долу в тъмното.
Дамата наблюдаваше баща ми съсредоточено, в изумрудените й очи се разгаряше сияние.
— И защо би искал от теб да сториш подобно нещо, Том?
— Не знам. Може би иска компания — татко се помъчи да се усмихне, но устните му не се подчиниха.
— Искам да се замислиш много, много внимателно. Това точните му думи ли са?
— Аха. „Ела с мен, долу в мрака!“ Произнася го някак гъргорещо, понеже, предполагам, челюстта му е счупена и в устата му има кръв или тиня, но… да, това са думите.
— Нищо друго, така ли? Нарича ли те по име?
— Не. Това е всичко.
— И това не ти ли се струва странно? — попита Дамата.
Татко изсумтя:
— Ще ми се да знаех какво му е толкова странното.
— Ами например това: ако мъртвецът бе имал шанс да поговори с теб — да ти предаде съобщение, — тогава защо той го похабява, като те умолява да се самоубиеш? Защо не ти каже кой го е убил?
Татко примигна. Сега и тракането на камъчетата секна.
— Ами… не съм се замислял по въпроса.