Выбрать главу

— Замисли се тогава. Мъртвецът има глас, колкото и задавен да е той. Защо не ти казва името на убиеца си?

— Нямам представа. Струва ми се, че щеше, ако можеше.

— Би могъл — кимна Дамата. — Стига само да говореше на теб.

— Не те разбрах.

— Може би — отвърна тя — в онзи контакт има и трети щепсел.

Прозрението плъзна по лицето на татко. Също и по моето и това на мама.

— Мъртвецът не говори на теб, Том — обясни Дамата. — Говори на убиеца си.

— Имаш предвид, че… аз…

— Долавяш сънищата на убиеца, също както аз долавям твоите. О, имай милост! Притежаваш много силни сънни очи, Том!

— Той не иска… от мен да… се самоубивам, понеже не мога да го извадя?

— Не — отвърна Дамата. — Напълно сигурна съм в това.

Татко притисна свободната си ръка към устата си. Очите му се замъглиха от сълзи и при тази гледка чух мама да изхлипва до мен. Той сведе глава напред. Самотна сълза капна на масата.

— Дълбок разрез — каза Дамата и положи ръка на рамото му. — Но болката е добра, нали? Все едно изрязваш рак.

— Да — гласът на татко пресекваше. — Да!

— Ако ти се ще да излезеш навън и да се поразходиш, бъди мой гост!

Раменете на баща ми трепереха. Но теглото бе свалено от тях, тон по тон. Той си пое дълбок, стържещ дъх — като дъха на човек, чиято глава току-що е изникнала на повърхността след дълго изплуване от дълбините.

— Добре съм — каза, но все още не смееше да вдигне глава. — Само ми дай минутка!

— Колкото минутки ти трябват, на твое разположение са!

Най-сетне той вдигна глава. Все още бе човекът отпреди няколко секунди — лицето му все тъй бе очертано от бръчки, а брадичката — провиснала. Но в очите му отново надничаше момчето и то бе свободно.

— Опитвал ли си се да откриеш кой може да е убиецът? — попита Дамата.

Татко кимна.

— И аз самата имам разни приятели отвъд реката.

Като станеш на моите години, повечето ти дружки ще са оттатък, а малцина остават отсам. Те виждат разни неща и понякога ги споделят с мен. Но обичат да си играят игрички. Обичат да ми подмятат загадки. Така че никога не разкриват всичко и не отговарят ясно на въпросите; винаги увъртат, но непременно казват истината. Искаш ли да ги включим в търсенето? — прозвуча като въпрос, който тя е свикнала да задава.

— Предполагам, че да.

— Или да, или не — няма какво да се предполага.

След съвсем кратко колебание татко отвърна:

— Искам!

Дамата отвори сребърната кутийка и изтърси на масата шест малки костици.

— Остави камъчетата — каза. — Вземи ги в дясната си ръка.

Татко погледна с отвращение към костите пред себе си.

— Налага ли се?

Дамата се поспря. След това въздъхна и каза:

— Всъщност не. Те служат просто за придаване на подходяща атмосфера, нищо повече… — използва ръба на дланта си да помете костите обратно в кутийката.

Затвори я и я остави настрани. След това отново бръкна в лекарската чанта. Този път извади малка бутилчица с бистра течност и найлоново пликче, пълно с памучни тампони. Постави ги между двамата и отвори бутилчицата.

— Все пак ще трябва да оставиш камъчетата. Вдигни показалеца си.

— Защо?

— Защото така казвам!

Татко изпълни нареждането. Дамата отвори бутилчицата и я обърна върху един от памучните тампони. След това мацна върха на показалеца на татко.

— Спирт — обясни. — Вземам го от д-р Париш.

Разгъна листа хартия на масата. След това разви предмета в синия плат. Оказа се пръчка с две игли, набити през единия край.

— Дръж си пръста неподвижен — нареди на татко, докато взимаше пръчката с иглите.

— Какво ще правиш? Нали няма да ме ръгнеш с тези…

Иглите се спуснаха светкавично и грубо се впиха в пръста на татко.

— Ау! — възкликна той.

Аз също простенах, в показалеца ми пламна фантомна болка.

Кръвта веднага започна да изтича от дупчиците на иглите.

— Внимавай да не покапеш по хартията — каза Дамата на татко.

Тя пъргаво мацна спирт на показалеца на собствената си дясна ръка и с лявата заби иглите в нея. Прокапа и нейната кръв.

— Сега задай въпроса си. Не на глас, а на ум. Питай ясно. Питай, сякаш очакваш да получиш отговор. Давай!

— Добре — каза татко след няколко секунди. — А сега какво?