— Замисли се тогава. Мъртвецът има глас, колкото и задавен да е той. Защо не ти казва името на убиеца си?
— Нямам представа. Струва ми се, че щеше, ако можеше.
— Би могъл — кимна Дамата. — Стига само да говореше на теб.
— Не те разбрах.
— Може би — отвърна тя — в онзи контакт има и трети щепсел.
Прозрението плъзна по лицето на татко. Също и по моето и това на мама.
— Мъртвецът не говори на теб, Том — обясни Дамата. — Говори на убиеца си.
— Имаш предвид, че… аз…
— Долавяш сънищата на убиеца, също както аз долавям твоите. О, имай милост! Притежаваш много силни сънни очи, Том!
— Той не иска… от мен да… се самоубивам, понеже не мога да го извадя?
— Не — отвърна Дамата. — Напълно сигурна съм в това.
Татко притисна свободната си ръка към устата си. Очите му се замъглиха от сълзи и при тази гледка чух мама да изхлипва до мен. Той сведе глава напред. Самотна сълза капна на масата.
— Дълбок разрез — каза Дамата и положи ръка на рамото му. — Но болката е добра, нали? Все едно изрязваш рак.
— Да — гласът на татко пресекваше. — Да!
— Ако ти се ще да излезеш навън и да се поразходиш, бъди мой гост!
Раменете на баща ми трепереха. Но теглото бе свалено от тях, тон по тон. Той си пое дълбок, стържещ дъх — като дъха на човек, чиято глава току-що е изникнала на повърхността след дълго изплуване от дълбините.
— Добре съм — каза, но все още не смееше да вдигне глава. — Само ми дай минутка!
— Колкото минутки ти трябват, на твое разположение са!
Най-сетне той вдигна глава. Все още бе човекът отпреди няколко секунди — лицето му все тъй бе очертано от бръчки, а брадичката — провиснала. Но в очите му отново надничаше момчето и то бе свободно.
— Опитвал ли си се да откриеш кой може да е убиецът? — попита Дамата.
Татко кимна.
— И аз самата имам разни приятели отвъд реката.
Като станеш на моите години, повечето ти дружки ще са оттатък, а малцина остават отсам. Те виждат разни неща и понякога ги споделят с мен. Но обичат да си играят игрички. Обичат да ми подмятат загадки. Така че никога не разкриват всичко и не отговарят ясно на въпросите; винаги увъртат, но непременно казват истината. Искаш ли да ги включим в търсенето? — прозвуча като въпрос, който тя е свикнала да задава.
— Предполагам, че да.
— Или да, или не — няма какво да се предполага.
След съвсем кратко колебание татко отвърна:
— Искам!
Дамата отвори сребърната кутийка и изтърси на масата шест малки костици.
— Остави камъчетата — каза. — Вземи ги в дясната си ръка.
Татко погледна с отвращение към костите пред себе си.
— Налага ли се?
Дамата се поспря. След това въздъхна и каза:
— Всъщност не. Те служат просто за придаване на подходяща атмосфера, нищо повече… — използва ръба на дланта си да помете костите обратно в кутийката.
Затвори я и я остави настрани. След това отново бръкна в лекарската чанта. Този път извади малка бутилчица с бистра течност и найлоново пликче, пълно с памучни тампони. Постави ги между двамата и отвори бутилчицата.
— Все пак ще трябва да оставиш камъчетата. Вдигни показалеца си.
— Защо?
— Защото така казвам!
Татко изпълни нареждането. Дамата отвори бутилчицата и я обърна върху един от памучните тампони. След това мацна върха на показалеца на татко.
— Спирт — обясни. — Вземам го от д-р Париш.
Разгъна листа хартия на масата. След това разви предмета в синия плат. Оказа се пръчка с две игли, набити през единия край.
— Дръж си пръста неподвижен — нареди на татко, докато взимаше пръчката с иглите.
— Какво ще правиш? Нали няма да ме ръгнеш с тези…
Иглите се спуснаха светкавично и грубо се впиха в пръста на татко.
— Ау! — възкликна той.
Аз също простенах, в показалеца ми пламна фантомна болка.
Кръвта веднага започна да изтича от дупчиците на иглите.
— Внимавай да не покапеш по хартията — каза Дамата на татко.
Тя пъргаво мацна спирт на показалеца на собствената си дясна ръка и с лявата заби иглите в нея. Прокапа и нейната кръв.
— Сега задай въпроса си. Не на глас, а на ум. Питай ясно. Питай, сякаш очакваш да получиш отговор. Давай!
— Добре — каза татко след няколко секунди. — А сега какво?