— На коя дата падна в Саксън Лейк онази кола?
— Шестнадесети март.
— Изцеди осем капки кръв в средата на листа. Не се скъпи! Осем капки. Нито една повече и нито една по-малко.
Татко стисна пръста си и кръвта покапа. Дамата добави осем капки от собствената си червена кръв върху белия лист.
Баща ми каза:
— Добре, че не се случи на трийсет и първи!
— Вземи хартията с лявата си ръка и я смачкай с кръвта от вътрешната страна — инструктира го Дамата, пренебрегвайки хумористичния му напън.
Татко стори както му бе заръчано.
— Стисни листа и повтори въпроса си на глас!
— Кой уби онзи мъж на дъното на Саксън Лейк?
— Стискай го здраво — нареди му Дамата и притисна нов тампон към кървящия си пръст.
— Приятелите ти тук ли са в момента? — попита татко, но стискаше здраво смачкания лист в левия си юмрук.
— Скоро ще разберем, нали така? — старицата вдигна лявата си длан. — Дай ми го! — Когато листът се загнезди в шепата й, тя заяви твърдо на въздуха. — Хич не ме правете на глупачка, тъй да знаете! Туй е важен въпрос и заслужава отговор! И да не е гатанка! Да е отговор, който можем да разгадаем. Ша ни помогнете ли или не?
Тя изчака може би още около петнайсетина секунди. След това положи смачкания лист в средата на масата.
— Разтвори го!
Татко го пое. Когато започна да разгъва хартията, сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Ако вътре бе изписано с кръв „д-р Лезандър“, сигурно щях да гръмна.
Когато листът бе разгънат, ние с мама надникнахме през рамото му. В средата имаше голямо петно кръв и други петънца около него. Да ме убиеш не виждах име в тази бъркотия. След това Дамата извади молив от торбата си и огледа листа за момент, преди да започне да си играе на съедини-петната.
— Нищо не виждам — каза татко.
— Имай вяра — отвърна му тя.
Следях движенията на връхчето на молива, пърхащ между кръвта. Гледах как се образува дълга, извита линия, която захождаше навътре и после се връщаше навън.
И внезапно осъзнах, че гледам към числото 3.
Върхът на молива продължи да се движи. Отново поде крива. Навътре и навън, навътре и навън.
Втора тройка. А след това на връхчето на молива му се изчерпиха кървавите петна за свързване.
— Това е то — каза Дамата и се намръщи. — Две тройки.
— Определено няма как да е име, нали? — попита татко.
— Пак ми показаха гатанка, ето такава я свършиха. Кълна се, понякога ми се ще поне от време на време да правят и по нещо лесно за разнообразие! — Дамата с отвращение захвърли молива. — Е, разполагаме с каквото разполагаме.
— Това ли е то? — татко засмука наранения си пръст. — Сигурна ли си, че сме го направили правилно?
Не може да се опише с думи как го изгледа старицата.
— Две тройки — каза тя. — Това е отговорът. Три и три. Може да е тридесет и три. Ако само бяхме в състояние да отгатнем какво значи, ще научим и името на убиеца.
— Не се сещам кой би могъл да има три букви в първото си име и три във фамилията. Да не би пък да е адрес?
— Не знам. Знам само това, което ми е пред очите: две тройки — Дамата плъзна листа към татко; беше си негов, откупен с болка и мъка. — Това е всичко, което мога да сторя за теб. Съжалявам, че не е повече!
— Аз също — каза татко, взе хартията и се изправи.
След това Дамата си свали професионалната маска и стана общителна. Каза, че надушвала прясно кафе и че сигурно има и шоколадово руло, изпечено от г-жа Пърл в „Пекарната“. Татко, който преди да дойде у Дамата хапваше по-малко и от птичка, излапа две полети със сметана парчета руло и ги преглътна с две чаши горещо черно кафе от цикория. Те с Лунния човек обсъдиха деня, когато семейство Блейлок бяха победени на автобусната спирка на „Трейлуейс“ и татко се разсмя на спомена как Пищака бягаше от торба, пълна с градински змии.
Татко се бе върнал телом и духом. Може би дори в по-добро състояние, отколкото е бил преди.
— Благодаря ти — каза на Дамата, когато се наредихме пред вратата да си тръгнем.
Мама пое ръката на старицата и целуна абаносовата й буза. Дамата ме озари с грейналите си изумрудени очи:
— Все още ли се каниш да ставаш писател? — попита.
— Не знам — отвърнах.
— Струва ми се, че писателите държат много ключове — каза тя. — Получават възможност да посетят много светове и да навличат много чужди кожи. Струва ми се, че един писател получава възможност да живее завинаги, стига да го бива и да извади късмет. Ще ли ти се такова нещо, Кори? Би ли искал да живееш завинаги?