Обмислих въпроса. Завинаги, като в небесата, бе ужасно дълъг отрязък от време.
— Не, госпожо — прецених. — Мисля, че може да ми омръзне.
— Добре — каза тя и положи ръка на рамото ми, — чини ми се, че гласът на писателя е нещо вечно. Дори ако момчето и мъжът не са… — тя се наведе към мен. Долавях горещината на животворната й сила, все едно слънцето грееше от костите й. — Ще те целуват много момичета, каза тя — и ти ще целунеш много момичета. Но помни това — тя ме целуна, съвсем леко, по челото. — Докато целуваш всичките тези момичета и жени през всичките лета, които ти предстоят, помни, че за първи път си бил целунат — на древното й, прелестно лице разцъфна усмивка — от дама!
Когато се прибрахме у дома, татко седна с телефонния указател и проучи страниците му, търсейки в адресите „трийсет и три“. Имаше два домашни и един делови телефон: Филип Калдуел живееше на „Риджтън Стрийт“ №33, Дж. Е. Грейсън — на „Диърман Стрийт“ №33, а на „Мърчант Стрийт“ №33 се помещаваше „Крафтс Барн“.
Татко каза, че г-н Грейсън ходи в нашата църква и че е на близо деветдесет. Беше почти сигурен, че Филип Калдуел е продавач на коли в „Уестърн Ауто“ в Юниън Таун. „Крафтс Барн“ по сведения на мама, се ръководеше от синьокоса дама на име Една Хатауей. Тя дълбоко се съмняваше, че г-жа Хатауей, която обикаляше града в плен на проходилка за възрастни, има нещо общо със случката при Саксън Лейк. Татко реши, че домът на г-н Калдуел си струва посещението и планираше да намине рано заранта, преди обитателят на къщата да тръгне на работа.
Една загадка винаги би могла да ме измъкне от леглото. По времето, когато часовникът сочеше седем, вече бях съвсем буден и татко каза, че мога да ида с него, но не бива да продумвам и дума, докато си говори с г-н Калдуел.
По пътя натам баща ми обясни, че се надява да разбирам, че може да се наложи да каже на г-н Калдуел някоя невинна лъжа. Имитирах потрес и ужас при тези думи, но собствената ми бройка невинни лъжи доста се бе увеличила напоследък, така че не можех сериозно да му се сърдя. Така или иначе, нали беше за правото дело.
Червената тухлена къща на г-н Калдуел, на четири пресечки от бензиностанцията, беше малка и незабележителна. Оставихме пикапа на улицата и последвах татко към входната врата. Той натисна звънеца и зачакахме. Отвори ни жена на средна възраст с провиснали бузи и сънени очи. Тя все още носеше дълъг розов пеньоар.
— Г-н Калдуел у дома ли е, моля? — попита татко.
— Филип! — провикна се жената навътре в къщата. — Фиииилииип!
Гласът й наподобяваше механичен трион на висока скорост.
След малко на вратата се показа сивокос мъж с папийонка, кафяви панталони и пуловер с цвят на ръжда.
— Да?
— Здравейте, аз съм Том Макенсън.
Татко подаде ръка и г-н Калдуел я пое.
— Нали ти си човекът, дето работи в „Уестърн Ауто“ в Юниън Таун? Шуреят на Рик Спанър?
— Точно така. Познавате ли Рик?
— Работех с него в „Грийн Медоус“. Как е той?
— По-добре сега, като си намери работа. Наложи се да се премести в Бирмингам обаче. Жалко за него, аз лично не бих понесъл големия град.
— И аз. Е, причината да намина толкова рано, е, че… Ами, и аз изгубих работата си в мандрата — татко се усмихна нервно, — сега работя в „Биг Пол’с Пантри“.
— Ходил съм там. Голям хамбар.
— Да, така си е. Малко е големичък за мен. Та се чудех дали… ами… ъъъ… — дори невинните лъжи пресядаха на татко. — Е, чудех се дали в „Уестърн Ауто“ не се предлага някаква работа.
— Не, поне не съм чул. Наехме нов човек миналия месец… — г-н Калдуел се намръщи. — Защо просто не си отишъл дотам да попиташ?
Татко сви рамене.
— Реших, че мога да си спестя горивото, чини ми се.
— Е, трябва да идеш дотам да попълниш молба. Човек никога не знае какво ще изникне. Управителят се казва г-н Адисън.
— Благодаря, може и да намина.
Г-н Калдуел кимна. Татко не отстъпи от вратата.
— Мога ли да съм полезен с нещо друго?
Погледът на татко обискираше лицето на събеседника му. Г-н Калдуел вдигна вежди в очакване.
— Не — каза баща ми и по гласа му познах, че не е открил отговора на въпроса си. — Не мисля. Благодаря все пак.