Тръгнах с него, когато наближи обед. Г-н Уайт ни побърка с размислите и обясненията си колко е трудно напоследък да се намери добър „ГоуДжо“163, с който да си измиеш машинното масло от ръцете. После татко каза:
— Ето го, идва, Кори! — и излезе от студената сянка на хапливото слънце, за да посрещне рейса.
Автобусът на „Трейлуейс“, с номер 33 на табелата над предното стъкло, прелетя покрай нас, без да забави, макар че г-н МакГрау натисна клаксона и г-н Уайт му помаха.
Татко проследи как автобусът отминава. Но се обърна отново към бензинджията и по изражението му познах, че сега моят баща бе човек с мисия.
— Автобусът се връща другиден, така ли, Хайръм?
— Естествено, в дванайсет на обяд, както винаги.
Татко вдигна пръст и почука по устните си, присвил очи. Знаех какво си мисли. Как щеше да успее да посреща автобуса в дните, когато работеше в „Биг Пол’с Пантри“?
— Хайръм — каза накрая, — случайно да ти трябва помощник тъдява?
— Ами… не знам дали…
— Ще приема по долар на час — каза татко. — Ще наливам бензин, ще чистя гаража, ще правя всичко, което поискаш от мен. Ако искаш да оставам след работа, няма проблем. Долар на час. Как ти се струва?
Г-н Уайт изсумтя и се загледа в претрупания гараж.
— Чини ми се, че имам нужда да се направи ревизия. На спирачни дискове, гарнитури, радиаторни тръби и тъй нататък. А и мога да ползвам една здрава гърбина!
Това — дошло от устата на Квазимодо на Ремъците?
Бензинджията протегна ръка:
— Работата е твоя, стига да я искаш. Почваш в шест заранта, ако те устройва?
— Ще дойда навреме — обеща татко и стисна ръка на г-н Уайт.
Ако не друго, баща ми беше изобретателен.
Автобусът мина още веднъж без дори да изсъска със спирачки. Но се очакваше да дойде отново, в дванайсет на обед, както винаги, и татко щеше да го чака.
Пристигна Нова Година и по телевизията гледахме празненствата на Таймс Скуеър. При настъпването на полунощ някой изстреля фойерверки над Зефир, зазвънтяха църковните камбани и засвириха клаксони. Бе настъпила 1965 година. В новогодишната вечер ядохме черноок боб164, за да ни донесе сребро и зелеви растения, за да ни донесат злато, и гледахме футболни мачове, докато южните ни краища не се натъртиха. Татко седеше в креслото си с тефтерче в скута и, макар че викаше за отборите си, драскаше с писалката си 33… 33… 33 в припокриваща се мозайка от числа. Мама му се скара да остави химикала и да се отпусне. Той я послуша за малко, но скоро пръстите му я докопаха отново. По начина, по който го поглеждаше майка ми, можех да позная, че започва отново да се притеснява за него — числото тридесет и три започваше да се превръща в негова мания, също като кошмара. Той все още сънуваше същия сън, разбира се, но вече знаеше, че мъртвецът не вика него и оттам идваше голямата разлика. Предполагам обаче, че в случая на баща ми имаше нужда от една мания, за да се избие друга.
Ние с Бен, Джони и останалите от детското ми поколение се върнахме в училище. В клас открих, че имаме нова учителка. Наричаше се госпожица Фонтейн и беше млада и прелестна като пролетта. Отвъд прозорците обаче зимата започваше да се развихря.
Всеки втори ден, около обед, баща ми излизаше пред офиса на бензиностанцията и под жилещия вятър или снежната вихрушка, или студената мъгла. Гледаше как се приближава автобусът на „Трейлуейс“ с г-н Корнелиъс МакГрау на волана и сърцето му се разтуптяваше.
Но автобусът не спря. Ни веднъж. Винаги продължаваше нататък, на път за някъде другаде.
След това татко се връщаше в кабинета, където най-често играеше домино с г-н Уайт или пък сядаше на скърцащия стол и чакаше следващия ход.
6.
Странникът сред нас
Януари напредваше, студен като гроб.
В единайсет сутринта в събота, на шестнайсети, казах довиждане на мама и яхнах Рокет, за да се срещна с Бен и Джони в „Лирик“. Небето бе отрупано с облаци, а във въздуха бе надвиснала заплахата от леден дъжд. Бях се опаковал като ескимос, но скоро щях да захвърля палтото и ръкавиците си. Филмът днес бе наречен „Адът е за герои“165, а на постера му се виждаха потните лица на американски войници, приклекнали зад картечница и базука в очакване на вражеска атака. За спътник на тази касапница бе избрана програма за Дафи Дък и следващата глава на „Бойците от Марс“166. Предишната бе завършила с Бойците на път да бъдат смазани от падаща скала на дъното на марсиански минен тунел. Вече бях предначертал тяхното бягство — в последната възможна секунда те щяха да се промъкнат в дотогава скрит тунел и така да избягат от опасността да бъдат сплескани.
163
„ГоуДжо“
164
Черноок боб — отделен вид бобово растение (не просто сорт) с малки, добре оформени кремави на цвят зърна с едно черно петънце със специфично разположение. В Южните щати се смята за късметлийска традиционна новогодишна храна.
165
„Адът е за герои“
166
„Бойците от Марс“