По пътя си към киното си позволих да поема по съдбовно отклонение от маршрута.
Завъртях педалите към дома на д-р Лезандър.
Не го бях виждал в църквата от Коледната вечер. Откакто го бях нарекъл „Птичар“ и бях надникнал в каменните му очи. Започвах да се чудя дали с г-жа Лезандър не са избягали от града. Няколко пъти се наканвах да споделя с татко подозренията си, но той си бе навил трийсет и три на пръста, а аз не разполагах с нищо друго, освен зелено перо и два мъртви папагала.
Спрях Рокет в подножието на алеята за коли и постоях там, загледан в къщата. Тя тънеше в мрак. Празна ли беше, питах се. Дали докторът и жена му не се бяха изнесли посред нощите, притеснени от онова, което бих могъл да знам? Гледах внимателно, но не забелязах признаци на живот. Героите и бойците можеха да почакат. Трябваше да разбера какво става и полека подкарах Рокет по алеята към къщата. Заобиколих отзад. Табелата „МОЛЯ, ВЗЕМЕТЕ ЛЮБИМЦИТЕ СИ НА ПОВОД!“ все още стоеше. Отпуснах Рокет на стъпенката му и надникнах през най-близкия прозорец.
Мрак в тъмата. Отпървом виждах само силуетите на мебели, но щом очите ми привикнаха към сумрака, съумях да различа дванайсетте керамични птици, кацнали върху пианото. Гледах към помещението, където се намираха птичите клетки. Кабинетът на д-р Лезандър бе долу, по-близо до ада. Не можех да се сдържа да не видя г-жа Лезандър седнала на пианото, как свири „Бютифъл Дриймър“ в безконечно повторение, докато папагалите — зелен и син — трескаво пляскат с криле в клетките си, а през отдушника се носят крясъци и ругатни. Но защо ругатните бяха на немски?
Озариха ме светлини. Сърцето ми прескочи; почувствах се като затворник във филм за бягство от затвора, заловен в светлината на прожектора. Обърнах се трескаво и видях фаровете на кола и самата кола, която приближаваше задната веранда. Беше късен модел стоманено сив „Буик“ с хромиран радиатор, който приличаше на ухилена уста със сребърни зъби — професията на доктора бе добре платена. Пристъпих към Рокет, но беше твърде късно да вдигна стъпенката, преди да чуя глас да казва:
— Кой е там?
Г-жа Лезандър се измъкна навън, в кафявото палто изглеждаше едра като мечка. Сигурно разпозна колелото ми, понеже яката ми бе вдигната.
— Кори?
Бях попаднал в плен. Полека, казах си. Просто карай спокойно.
— Да, госпожо — отвърнах. — Аз съм!
— Направо си като знак от провидението! — каза жената на доктора. — Ще ми помогнеш ли, ако обичаш? — тя мина откъм страната на пътника и отвори вратата. — Събраха ми се доста покупки!
Рокет може би ми шепнеше в тази същата секунда. Като нищо казваше с мрачния си, настоятелен глас: „Махай се, Кори! Махай се, докато още можеш! Ще те отнеса, но трябва да се държиш за мен!“
— Помогни ми, моля! — г-жа Лезандър вдигна първия от половин дузина препълнени хартиени пликове. На всичките с червени букви бе отпечатано „Биг Пол’с Пантри“.
— Тръгнал съм на кино — казах.
— Ще ти отнеме само минута.
Какво можеше да ми се случи посред бял ден? Взех торбата. Г-жа Лезандър, с втори плик под мишница, пъхна ключа си в ключалката на задната врата. Порив на вятъра духна около нас, аз видях полите на палтото й да трепват и осъзнах, че тя е била силуета, който видях пред дърветата в гората.
— Давай! — каза ми, — вратата е отворена!
С извисяваща се зад гърба ми г-жа Лезандър и със заседнала в гърлото буца страх пресякох прага, все едно влизам в минен тунел.
— Десет точки — каза г-н Уайт и с тропване положи поредната плочка домино.
— И още десет — отвърна татко, полагайки собствената си плочка в края на L-образната фигура.
— Кълна се, не предполагах, че ще ти стигнат силите! — г-н Уайт поклати глава. — Хитрец си ми ти, нали?
— Старая се!
Чу се почукване. Г-н Уайт надникна през прозореца. Облаците бяха потъмнели, а лампите на бензиностанцията лееха светлина над цимента. Малки кишави снежинки бяха залепнали за стъклото. Татко се възползва от възможността да погледне към часовника на стената, който показваше, че до дванайсет остават дванайсет минути.