— Кафе, моля те, скъпа! — каза. — Колкото по-черно, толкова по-добре!
Съпругата му започна да сипва кафе в чаша с рисунка на коли. След това, приключила тази задача, отвори кранчето за топлата вода.
— Чух Източен Берлин тази сутрин, скъпа! — каза й докторът. — Превъзходен оркестър свиреше Вагнер!
Г-жа Лезандър напълни чашата с колито с гореща вода и я разбърка. Връчи абаносовото кафе на съпруга си, който първо вдъхна аромата му.
— Аааах, да! — възкликна. — Това ще свърши работа! — сръбна си малка глътка. — Хубаво и силно! — заяви, доволен.
— Време е да си тръгвам — насочих се съм задната врата. — Бен Сиърс и Джони Уилсън ме чакат пред „Лирик“.
— Мислех си, че искаш да ме питаш за работа през следобедите?
— Ами… най-добре да тръгвам.
— О, глупости! — докторът отново посегна и дланта му се стовари на рамото ми. Той имаше железни пръсти. — За мен ще бъде радост и удоволствие да наминаваш и да ми помагаш следобед, Кори! Честно казано, започнах да си търся млад чирак…
— Наистина ли? — не знаех какво друго да кажа.
— Наистина… — докторът се усмихна само с устни. Очите му бяха враждебни. — Ти си умен младеж, нали?
— Сър?
— Умен младеж. О, не бъди толкова скромен! Преследваш целите си, нали? Сграбчваш фактите и ги разтърсваш като… като териер! — устата му отново се усмихна и сребърният зъб проблесна. Докторът си сръбна по-голяма глътка от кафето.
— Не разбрах какво имате предвид! — долових как гласът ми трепна, макар и мъничко.
— Уважавам това качество у теб, Кори! Териерска целеустременост да се стигне до дъното на нещата. Това е чудесно качество за едно момче!
— Колелото му е отвън, Франц — каза г-жа Лезандър, докато прибираше пакетите „Райс-А-Рони“167, деликатес от Сан Франциско.
— Внеси го вътре, ако обичаш!
— Трябва да тръгвам! — казах и сега вече започна да ме задавя страх.
— Не — отвърна докторът с усмивка, — глупости. Ако завали леден дъжд, а определено ми се струва, че навън е доста мрачно днес, хич не ти се ще да караш твоето колело, заледен като шушулка, нали?
— Ами… наистина трябва…
— Ще го внеса — каза г-жа Лезандър и излезе навън.
Гледах, с ръката на ветеринаря на рамото си, как съпругата му избутва Рокет през прага и в килера.
— Много добре — каза докторът. Пийна още една глътка кафе. — Седем пъти мери, един път режи, нали така?
Г-жа Лезандър се върна, засмукала палеца си. Извади го от устата си, за да покаже кръвта по него.
— Виж само, Франц! Порязах се на колелото! — каза го с почти цинично безразличие. Палецът се върна в устата й. По долната й устна остана кръв.
— Докато си тук, Кори, ще ми се да те запозная с подробностите около работата ти. Съгласен ли си?
— Бен и Джони… ще забележат, че ме няма! — казах.
— Да, така е, уверен съм. Но ще влязат и ще седнат да гледат филма, нали? Вероятно ще си помислят… — докторът започна да масажира рамото ми с пръсти — … какъв е филмът?
— „Адът е за герои“. Военен филм.
— А, военен филм. Предполагам, става дума за американските герои, които изтребват гнусните немски псета, прав ли съм?
— Франц! — обади се г-жа Лезандър тихо.
Те се спогледаха и погледите им бяха остри и студени като кинжали.
Ветеринарят отново съсредоточи вниманието си върху мен:
— Да слезем долу, Кори. Какво ще кажеш?
— Мама ще се притесни — пробвах, но знаех, че доводът не го бива.
— Но тя смята, че си на кино, нали? — д-р Лезандър вдигна вежди. — А сега, нека слезем долу и да видим за какво съм готов да ти плащам по двайсет долара на седмица.
Дъхът ми секна.
— Двайсет долара?
— Да. Двайсет долара на седмица за сръчен и умен чирак ми се струва чудесна сделка. Да вървим, а? — той ме насочи към стълбището, което водеше надолу.
Хватката му бе могъща и не позволяваше да й се съпротивляваш. Налагаше се да ида. Д-р Лезандър щракна ключа, който включваше лампите на стълбището и под мен плисна светлина. Докато слизах, чувах шумоленето на червения му халат и суркането на чехлите му по стълбите. Чух го и да сръбва от кафето си. Звукът бе алчен и ме уплаши.
167
„Райс-А-Рони“