Комарникът, осъзнах. Беше ме стреснал звукът от удара на комарника.
— Бен? — изсъсках с все още залепнала от съня уста. — Татко ти се е прибрал!
Нещо друго изтрещя долу в дневната. Сякаш цялата къща се разлюля.
— Сим? — разнесе се пискливо гласът на г-жа Сиърс. — Сим?
Станах от леглото, но Бен остана да си лежи. Мисля, че зяпаше в тавана. Минах през коридора в тъмното, а дъските скърцаха под босите ми крака. Блъснах се в г-жа Сиърс, която стоеше там, където коридорът влиза в дневната. Никъде не светеха лампи.
Чух дрезгаво, ужасно дишане.
Това беше, казах си, точно звукът, който би издавал един марсианец, докато извънземните му дробове се напъват да обработват земния въздух.
— Сим? — повтори г-жа Сиърс. — Ето ме, точно тук!
— Точно тук — отвърна й глас. — Точно… тук. Точно… шибано… тук.
Да, гласът принадлежеше на г-н Сиърс. Но беше различен. Променен. В него нямаше веселие, нито хумор, нито намек за виц за свещеници. Беше тежък като съдбата, и също толкова злобен.
— Сим, сега ще светна лампата!
Щрак.
И ето го и него.
Г-н Сиърс стоеше на четири крака, с отпусната надолу глава и опряна в килима буза. Лицето му изглеждаше подуто и мокро, а очите му бяха хлътнали в гънките подпухнала плът. Дясното рамо на якето му беше изцапано, пръст имаше и по крачолите на джинсите му, сякаш беше падал в гората. Той примигна срещу светлината, а от долната му устна висеше сребърен конец лига.
— Къде е то? — попита той. — Къде е?
— То е… до дясната ти ръка.
Лявата му ръка опипа насам-натам.
— Ти си проклета лъжкиня! — заяви таткото на Бен.
— Другата ти ръка, Сим! — отвърна жена му уморено.
Дясната му длан се мръдна към металния предмет, намиращ се до нея. Беше манерка за уиски, а пръстите му я стиснаха и я придърпаха по-наблизо.
Г-н Сиърс седна на колене и се втренчи в жена си. По лицето му премина ярост, грозна в плавния си поток.
— Я не ми се перчи толкоз — каза. — Да не си отворила тая твоя тлъста гадна уста!
Отстъпих назад в коридора. Виждах как от тялото му се поражда чудовище.
Г-н Сиърс се помъчи да стане. Хвана се за масата, на която се намираха плочките за „Скрабъл“, и тя се преобърна с взрив от гласни и съгласни. След това той успя да се изправи на крака, отвинти капачката на манерката и облиза гърлото й.
— Ела да си легнеш, Сим! — призова го г-жа Сиърс.
Каза го безсилно, сякаш знаеше много добре каква ще е реакцията на това предложение.
— Ела да си легнеш! — имитира я той подигравателно и разтегли устни. — Ела да легнеш! Не искам да си лягам, тлъста крава такава!
Видях как г-жа Сиърс трепна, все едно ударена с камшик. Притисна длан към устата си.
— О… Сим! — простена и възклицанието й беше ужасяващо.
Отстъпих още малко назад. След това Бен мина покрай мен в жълтата си пижама, с празно като на кукла лице, но по бузите му блестяха сълзи.
Има някои неща, които са по-страшни от филмите с чудовища. Има ужаси, които избухват от рамката на екрана и страницата и се явяват изкривени и ухилени иззад лицето на някой, когото обичаш. В този момент осъзнах, че Бен с радост би погледнал в стъкления аквариум с марсианската глава с пипалата вместо в зачервените от пиене очи на баща си.
— Хей, Бени бой! — възкликна г-н Сиърс. Олюля се и се подпря на един стол. — Хей, знаеш ли какво се е случило с теб? Знаеш ли? Най-добрата част от теб е останала в оная спукана гумичка, е т’ва е станало!
Бен се спря до майка си. Каквито и чувства да го гризяха отвътре, не си пролича по лицето му. Сигурно е знаел, че така ще стане, казах си аз. Знаел е, че когато баща му излезе с Дани Блейлок, ще се върне променен не от марсианците, а от домашната шльокавица в тази манерка.
— Страхотна гледка сте. И двамата! — г-н Сиърс се опита да завинти капачката на място, но не успя да налучка гърлото на манерката. — Какви сте се изкумили с тия мръсни усти! Мислиш си, че е голям смях, нали, хлапе?
— Не, сър.
— О, напротив, мислиш го! Не можеш да дочакаш да се нахилиш и да разправиш на всички, нали? Къде е това хлапе на Макенсън? Хей, ти! — той ме забеляза в коридора и аз трепнах. — Да вземеш да кажеш на проклетия си татко млекаря да се юрва право в ада, ясно?