Татко не беше завел Джейкъб Стейнър и Лий Ханафорд направо в мотел „Юниън Пайнс“. По пътя, натъпкани в пикапа и със стържещи лапавица от предното стъкло чистачки, той ги попитал дали биха искали да хапнат нещо. И двамата отвърнали, че искат и ето така те се озовали на прага на кафене „Брайт Стар“.
— Какво ще кажете за сепаре отзад? — обърнал се татко към Кари Френч и тя ги завела до едно такова и ги оставила с листовете с обедното меню.
Г-н Стейнър си свалил ръкавиците и палтото. Носел костюм от туид и светлосива жилетка. Окачил си палтото и шапката на закачалката. Косата му била бяла и твърда като четка от свинска четина. Докато г-н Стейнър се настанявал в сепарето и татко също сядал, по-младият господин си свалил якето. Носел риза на сини карета и ръкавите му били навити над мускулестите бицепси. А на десния бицепс… била тя!
Татко възкликнал:
— О, мили Боже!
— Какво има? — попитал г-н Ханафорд. — Не бива да си събличам якето тук ли?
— Не, няма проблем — по челото на татко избила студена пот.
Г-н Ханафорд седнал до г-н Стейнър.
— Имах предвид… тази татуировка…
— Проблем ли имаш с нея, друже? — очите на младежа с цвят на олово се превърнали в зловещи цепнатини.
— Лий! — предупредил го г-н Стейнър. — Не, не!
Държал се така, все едно казвал на лошо куче да седне.
— Няма проблем — казал татко. — Просто… — било му трудно да си поема дъх и имал чувството, че помещението всеки миг ще се завърти. — Виждал съм такава татуировка и преди.
Двамата мъже се смълчали. Г-н Стейнър заговорил първи:
— Може ли да попитам къде, г-н Макенсън?
— Преди да ви кажа, бих искал да знам откъде идвате и защо сте дошли — татко си отлепил погледа от бледите очертания на черепа с крилца, изникнали от слепоочията му.
— Не мисля — предупредил г-н Ханафорд спътника си. — Не познаваме този тип.
— Така е. Тук не познаваме никого, нали? — г-н Стейнър се огледал и татко видял как обхваща с ястребовия си поглед обстановката.
Към дузина клиенти похапвали обяд и си дърдорели. Кари Френч отбивала добронамерения флирт на няколко фермери. Телевизорът бил настроен на баскетболен мач.
— Можем ли да ви се доверим, г-н Макенсън?
— Че какво има да не се доверявате?
Нещо в този човек — начинът по който се държал, по който погледът му се стрелкал насам-натам, как оценявал нещата — накарало татко да зададе следващия си въпрос:
— Полицай ли сте?
— По професия не, но в известен смисъл — да.
— Какъв сте по професия тогава?
— Аз се занимавам с… исторически проучвания — отвърнал г-н Стейнър.
Кари Френч доближила до сепарето дългите си, хубави крака с приготвено тефтерче за поръчки.
— Какво ще обичате?
— Да имате бухти? — г-н Ханафорд извадил пакет „Лъки“ от джоба на ризата си.
— Моля?
— Бухти! Имате ли ги тука или не?
— Мисля — казал г-н Стейнър търпеливо, докато младежът палел цигара, — че в тази част на страната ги наричат „палачинки“.
— Късно е за закуска и не сервираме — Кари се усмихнала несигурно. — Съжалявам!
— Просто ми донеси бургер тогава — младежът издухал дим през присвитите си ноздри. — Иисусе!
— Пилешката супа прясна ли е? — попитал г-н Стейнър, изучавайки листа с менюто.
— От кутия, но въпреки това е добра.
— Не, няма да ям консервирана пилешка супа, мила! — той се вгледал упорито в нея над рамката на очилата си. — И аз ще искам един хамбургер. Много добре опечен, ако обичате! — произнесъл го „обижате“.
Татко си поръчал телешка яхния и чаша кафе. Кари поспряла.
— Вий не сте от тъдява, нали? — попитала тя двамата непознати.
— Аз съм от Индиана — отвърнал г-н Ханафорд. — Той е от…
— Варшава, Полша, родом. И мога да говоря и сам, благодаря!
— Явно и двамата сте доста далеч от дома! — казал татко, когато Кари се оттеглила.
— Сега живея в Чикаго — обяснил г-н Стейнър.
— Все едно, доста далеч е от Зефир — погледът на татко продължавал да се връща на татуировката. Изглеждала така, сякаш младежът се е опитал да я заличи от кожата си. — Тази татуировка означава ли нещо?