Лий Ханафорд оставил дима да се стеле от ъгълчето на устата му.
— Означава — казал, — че не обичам хората да ме разпитват нахално.
Татко кимнал. Първите вълни на гнева зачервявали бузите му.
— Така ли?
— Да, така.
— Господа, моля ви! — обадил се г-н Стейнър.
— И какво ще кажеш за това, господинчо? — татко облегнал лакти на масата и се навел по-близо до младежа. — Какво ще кажеш, ако ти река, че преди десет месеца видях татуировка точно като твоята на ръката на мъртвец?
Г-н Ханафорд не отвърнал. Лицето му било безизразно, погледът — студен. Дръпнал си от цигарата и издишал дим.
— Рус ли беше? — попитал. — Горе-долу като мен?
— Да.
— И горе-долу същия на ръст?
— Така смятам, да.
— Аха… — г-н Ханафорд привел суровото си лице към татко. Когато заговорил, след думите оставала димна следа. — Ами ще кажа, че си видял брат ми.
— … и тези клетки трябва щателно да се почистват — казваше д-р Лезандър и сочеше една по една клетките. В момента бяха празни. — Също и подът. Ако идваш три пъти седмично, очаквам подът да бъде лъскан три пъти седмично. Ще трябва да храниш и поиш всички животни в кучкарника, а също и да ги разхождаш…
Тътрех се до ветеринаря, докато той ми показваше стая след стая в мазето. От време на време поглеждах нагоре и виждах отдушници.
— Поръчвам си сеното с бали. От теб се очаква да помагаш да разтоварвам камиона, да срежеш телта на балата и да разнесеш сеното по боксовете на конете. И да ти кажа, че рязането на телта хич не е лесна работа. Достатъчно е корава да я туриш за струна на пиано! Плюс това работата ти ще включва всички задачи, с които ми хрумне да те натоваря — докторът се обърна към мен. — Двадесет долара на седмица за три следобеда, да речем от четири до шест. Как ти се струва?
— Леле!
Направо не можех да повярвам. Д-р Лезандър ми предлагаше цяло съкровище.
— Ако идваш и в съботите, ще ти плащам по още пет долара допълнително… да речем от два до четири — той се усмихна отново само с уста. Отпи от кафето си и остави колито върху празна телена клетка. — Кори? — каза тихо. — Обаче имам две изисквания, преди да ти дам тази работа.
Зачаках да ги чуя.
— Първото: родителите ти да не знаят колко ти плащам. Мисля, че спокойно биха повярвали, ако им кажеш, че взимаш десет долара на седмица. Причината да го искам от теб е… ами, знам, че баща ти в момента работи на бензиностанцията. Знам и че майка ти се мъчи с лекарския бизнес. Няма ли да е по-добре, ако не знаят колко много пари печелиш при мен?
— Смятате ли, че е редно да крия такова нещо от тях? — попитах, изумен.
— Решението си е твое, разбира се. Но вярвам, че и майка ти, и баща ти може да… проявят желание да споделят късмета ти, ако узнаят за него. А има много неща, които едно момче може да си купи с двайсет и пет долара на седмица. Единственият проблем е, че ще трябва да си дискретен за тези покупки. Не можеш да харчиш всичките пари на едно място. Може да се наложи да те закарам даже до Юниън Таун или до Бирмингам, за да пазаруваш оттам. Но съм убеден, че от раз ти хрумват някои неща, които родителите ти не могат да ти купят, а искаш да притежаваш!
Замислих се. А след това отвърнах:
— Не, сър. Честно.
Докторът се разсмя, сякаш това го беше развеселило.
— Е, ще се сетиш. С толкова пари в джоба си несъмнено ще се сетиш!
Не отговорих. Не ми харесваше, дето д-р Лезандър смяташе, че мога да крия нещо от родителите си.
— Второ — той скръсти ръце на гърдите си и боцна бузата си с език отвътре, — възниква и проблемът с госпожица Соня Глас.
— Моля? — сърцето ми, което се беше успокоило, сега отново се ускори.
— Госпожица Соня Глас — повтори ветеринарят. — Тя донесе папагала си при мен. Той умря от мозъчна треска. Точно тук! — домакинът ми докосна телената клетка. — Бедното, бедно същество. Сега, интересното е, че Вероника и г-жа Глас са в един и същи клас в Неделното училище. Госпожица Глас, както се оказа, била ужасно разстроена и озадачена от въпросите, които си й задавал, Кори. Каза, че си проявил голям интерес към една конкретна песен и защо папагалът й… реагирал странно на нея — д-р Лезандър се усмихна леко, — та казала на Вероника, че според нея знаеш някаква тайна, и дали ние с жена ми имаме представа каква е тя? Имало и още нещо странно, ти си притежавал зелено перо от мъртвия папагал на госпожица Катарина Глас. Госпожица Соня каза, че не могла да повярва на очите си, като го видяла… — той започна да мърда кокалчетата на свитата си ръка, докато се взираше в пода. — Това вярно ли е, Кори?