Преглътнах с усилие. Ако кажех, че не е, докторът щеше веднага да разбере.
— Да, сър.
Д-р Лезандър затвори очи. По лицето му пробяга болезнено изражение, след това изчезна.
— И къде намери това зелено перо, Кори?
— Ами намерих го…
Ето го и мигът на истината. Усещах нещо в тази стая да се свива като змия, готово за удар. Макар крушката над главите ни да беше ярка и сурова, покритата с плочки стая сякаш потъна в сенки. Д-р Лезандър, внезапно осъзнах, се бе намърдал между мен и стълбите. Чакаше със затворени очи. Ако тръгнех да бягам, жена му щеше да ме хване, дори ако мина покрай доктора. Пак бях останал без избор.
— Намерих го при Саксън Лейк — казах, изправяйки се пред съдбата. — На края на гората. Преди изгрев, когато онази кола потъна с мъртвеца, прикован към волана.
Д-р Лезандър се усмихна със затворени очи. Беше ужасна гледка. Плътта на лицето му беше изпъната и влажна, плешивата му глава сияеше под лампата. След това се разсмя: бавен прилив на смях, избликващ от сребърнозъбата му уста. Отвори очи и ме прониза с поглед. В течение на няколко секунди имаше две лица: долното, на което сияеше бляскава усмивка и горното, побесняло от гняв.
— Е, така значи… — каза и поклати глава, сякаш току-що бе чул изумителна смехория. — И какво ще правим по този въпрос?
— Виждали ли сте този човек и преди, г-н Макенсън?
Г-н Стейнър беше извадил портфейла си. Изрови от него ламинирано картонче и го плъзна пред баща ми, както си седяха в задното сепаре в „Брайт Стар“.
Снимката беше зърнеста и черно-бяла. На нея се виждаше облечен в бяла престилка до коленете мъж, който махаше и се усмихваше на някого извън рамката. Тъмната му коса беше зализана назад като плътна шапка, имаше квадратна челюст и трапчинка в брадичката. Зад него се виждаше капотът на лъскава кола, на вид като антика — като извадена от трийсетте или четирийсетте. Татко изучи лицето за момент, съсредоточи се най-вече върху очите и върху бялата следа на усмивката. Въпреки всичките си усилия обаче, лицето си остана на непознат.
— Не — каза и плъзна снимката обратно по плота на масата. — Не съм го виждал.
— Може би днес изглежда различно — г-н Стейнър също огледа фотографията, все едно се взираше в лицето на стар враг. — Може да си е направил пластична операция. Най-лесният начин да си промениш вида е като си пуснеш брада и си обръснеш главата. Така дори собствената ти майка не би те познала!
Произнесе го „мадка“.
— Не ми е познато това лице. Съжалявам. Кой е той?
— Казва се Гюнтер Долу в Мрака.
— Какво? — Татко за малко да си изплюе сърцето.
— Гюнтер Долу в Мрака — повтори г-н Стейнър. След това разясни по букви фамилията: „Доловемарке“.
Татко седеше в сепарето с увиснала челюст. Стискаше здраво ръба на масата, за да не бъде усукан от въртящия се около него свят.
— Мили Боже! — прошепна. — Мили Боже! „Ела с мен… Доловемарке!“
— Моля? — изуми се г-н Стейнър.
— Кой е той? — попита татко задавено.
Отвърна му Лий Ханафорд:
— Той е човекът, убил Джеф, ако тялото на брат ми лежи на дъното на проклетото езеро! — татко им бе разказал историята за онази сутрин през миналия март. Г-н Ханафорд изглеждаше достатъчно раздразнен да откъсне главата на кобра. Не беше хапнал много от хамбургера си, но почти беше изгълтал три цигари. — Съдейки по онова, което успяхме да открием, моят глупав, глупав брат вероятно го е изнудвал. Джеф криеше в апартамента си във Форт Уейн дневник. Беше шифрован и написан на немски. Намерих дневника през май, когато напуснах работата си в Калифорния и тръгнах да го търся. Отне ни няколко седмици да разгадаем шифъра.
— Беше основан на „Пръстена на нибелунгите“ на Вагнер — поясни г-н Стейнър. — Много, много завързан.
— Да, Джеф винаги си е падал по тази глупост с шифрите — г-н Ханафорд сплеска още една цигарена угарка в омацаната си с кетчуп чиния. — Още като дете. Винаги се занимаваше с тайнопис и такива щуротии. Та узнахме истината благодарение на дневника. Брат ми изнудвал Гюнтер Доловемарке, първо за по петстотин долара на месец, после за осемстотин, после станали хиляда. В книгата беше записано, че Доловемарке живее в Зефир, Алабама. Под измислено име, естествено. Джеф и гнусните му дружки му помогнали да се сдобие с новата самоличност, след като се свързал с тях. Но Джеф явно е решил, че има нужда от заплащане за мъките си. В дневника беше казал, че се кани да направи голям удар, да си изнесе нещата от апартамента и да се премести във Флорида. Каза, че на тринайсети март щял да тръгне с колата от Форт Уейн към Зефир. И това беше последният запис… — г-н Ханафорд поклати глава. — Брат ми е бил пълен идиот да се забърква във всичко това. Е, и аз съм идиот, след като навремето също се бях забъркал.