— Забъркан в кое? — попита татко. — Нищо не разбрах.
— Познавате ли термина „неонацисти“? — попита г-н Стейнър.
— Знам какво е нацист, ако това питате?
— Нео-нацист. Нов нацист. Лий и брат му са били членове на Американската Нацистка организация, която действала в Индиана, Илинойс и Мичиган. Символът на тази организация е татуировката на ръката на Лий. Двамата братя били посветени по едно и също време, но след година Лий напуснал групата и отишъл в Калифорния.
— Точно така — грейна клечка и запали поредното „Лъки“. — Исках да отида колкото се може по-далече от тези копелета. Те убиват хората, които смятат, че Хитлер не е дрискал рози.
— А брат Ви е останал с тях?
— Ами да. Даже се издигна до доверен съратник на някакъв лидер или нещо подобно. Иисусе, може ли да повярвате? А в училищния футболен отбор бяхме в Американския сборен168!
— Все още не разбирам какво е мястото на този Гюнтер Доловемарке — каза татко.
Г-н Стейнър сплел пръсти върху плота на масата.
— Тук в играта влизам аз. Лий отнесъл дневника за дешифриране в Езиковия департамент в Университета на Индиана. Мой приятел преподава немски там. Когато извадил от шифъра името на Доловемарке, прати дневника право при мен в Северозападния в Чикаго. Оттам аз поех проекта през септември. Вероятно трябва да обясня, че завеждам езиковата катедра. Също така съм и професор по история. И последно, но не на последно място, аз съм ловец на нацистки военнопрестъпници.
— Я пак? — шашна се татко.
— Нацистки военнопрестъпници — повтори г-н Стейнър. — За последните седем години съм помогнал да проследят трима. Битрих в Мадрид, Савелшаген в Олбъни, Ню Йорк и Гейст в Алънтаун, Пенсилвания. Когато видях името на Доловемарке, веднага разбрах, че се доближавам до четвъртия.
— Военнопрестъпник ли? Че какво е направил?
— Д-р Гюнтер Доловемарке беше главен лекар на концентрационния лагер „Естервеген“169 в Холандия. Заедно със съпругата си Кара определяха кой е годен за работа и кой е готов за газовата камера — г-н Стейнър стрелна бърза и ледена усмивка. — Именно те, трябва да знаете, една слънчева утрин решиха, че аз все още ставам за живот, но не и съпругата ми.
— Моите съболезнования — каза татко.
— Отдавна е минало. Избих му преден зъб и прекарах година при тежък режим. Но това ме закали и ме запази жив.
— Вие… избили сте му преден…
— Направо с един удар. О, тези двамцата бяха чудна двойка! — г-н Стейнър се намръщи от предизвиканата от спомена болка. — Наричахме съпругата му Дама Птица, понеже имаше комплект от дванадесет птички, изработени от глина, смесена с пепел от човешки кости. А д-р Доловемарке, който преди това е бил ветеринар в Ротердам, имаше много интригуващ навик.
Татко бе загубил ума и дума. Насили се да попита:
— Какъв по-точно?
— Когато затворниците го подминаваха на път към камерата, им измисляше прякори… — г-н Стейнър бе приклопил очи, потънал във видения от ужасното минало. — Комични прякори. Винаги ще помня как нарече моята Вероника, моята прекрасна Вероника с дългата златна коса. Нарече я „Слънчевка“. Каза й: „Пълзи право навътре, Слънчевке! Пълзи навътре!“ А тя беше толкова зле, че трябваше да пълзи през собствените си… — сълзи бликнаха иззад стъклата на очилата му. Той бързо ги свали с привичката на човек, който здраво стиска за гърлото чувствата си. Каза: — Простете ми, понякога не успявам да се сдържа.
— Добре ли сте? — наведе се Лий Ханафорд към баща ми. — Много сте пребледнял!
— Нека… нека погледна отново снимката.
Г-н Стейнър я положи пред татко.
Той си пое дълбоко дъх.
— О, не! — простена. — О, моля ви, не!
Г-н Стейнър бе доловил нотката на разпознаването в гласа на татко.
168
Американският сборен отбор:
169
Затворническата колония „Естервеген“ започва да се използва като концентрационен лагер през 1943 г. и се е използвал предимно за политически затворници съгласно директивата „Нощ и мъгла“ (за директно отвличане на антинацистки дейци). Впоследствие ролите се обръщат — там остават затворени нацистки военнопрестъпници в очакване на процесите си.