— Ами добре — той отстъпи встрани от стълбите. — След теб, mein herr!
Тръгнах нагоре.
Звънецът на входната врата звънна. „Бютифул Дриймър“ секна внезапно. Отново чух стърженето — пейката на пианото бе издърпана назад. На върха на стълбището д-р Лезандър положи ръка на рамото ми отново и ме задържа.
— Чакай! — прошепна.
Чухме входната врата да се отваря.
— Том! — възкликна г-жа Лезандър. — Какво мога да сто…
— Татко! — извиках. — Помощ!
Дланта на д-р Лезандър се лепна върху устата ми и го чух да издава приглушен писък на ярост, че всичко бе стигнало до законния си край.
— Кори! Махай се от пътя ми, ти…! — татко се втурна в къщата, последван от г-н Стейнър и г-н Ханафорд.
Той изблъска едрата жена настрани, но в следващата секунда г-жа Лезандър изрева:
— Nein! — и го блъсна с лакът през бузата.
Баща ми падна заднешком върху г-н Стейнър с бликнала от цепнатата вежда кръв. Само г-н Стейнър бе способен да разбере какво крещи г-жа Лезандър на съпруга си:
— Гюнтер, бягай! Вземи момчето и бягай!
Докато тя викаше, г-н Ханафорд я сграбчи изотзад през гърлото и с цялото си тегло и сила я събори на пода. Тя се надигна на коляно и се опитваше да се бори, но внезапно г-н Стейнър също й налетя и се помъчи да прикове вършеещите й ръце. Масичката за кафе и една лампа се преобърнаха с трясък. Г-н Стейнър, с литнала шапка и с долна устна, цепната от един замах на госпожата, извика:
— Край на всичко, Кара! Приключи, край!
Но още не беше приключило за съпруга й.
При предупредителния вик на жена си докторът ме сграбчи с една ръка и забърса ключовете за колата от кухненския тезгях, където ги беше оставила тя. Докато се гърчех да се измъкна, той ме извлече през задната врата под лапавицата и вятърът разтвори червения му халат. Похитителят ми изгуби единия си чехъл, но това не го забави. Метна ме в буика, тресна вратата на практика върху крака ми и за малко да седне на главата ми, когато скочи зад волана. Заби ключа в запалването, завъртя го и двигателят се съживи с рев. Докато превключваше на задна скорост и гумите на колата ожулваха гума по алеята, седнах навреме да видя татко да изтичва през задната врата и да се взира във фаровете.
— Татко!
Посегнах към дръжката на вратата от моята страна. Лакът се заби в рамото ми и ме парализира от болка, а когато ръката ме хвана за опакото на врата и ме метна върху пода като стар чувал, останах да лежа долу, замаян и обладан от болка. Д-р Гюнтер Доловемарке, убиецът — когото все още познавах като д-р Франц Лезандър, убиецът — ръгна скоростния лост на първа и двигателят на буика изпищя, когато колата се стрелна напред. Зад нас татко вече тичаше през къщата, за да се добере до пикапа. Прескочи борещите се тела на г-н Стейнър, г-н Ханафорд и Кара Доловемарке. Жената все още се биеше, но г-н Ханафорд използваше юмруците си върху конското й лице и резултатите не я разкрасяваха особено.
Д-р Лезандър се стрелкаше през улиците на Зефир, а гумите на колата пищяха на всеки завой. Започнах да изпълзявам от мястото си, но ветеринарят ми кресна:
— Стой там! Не мърдай, малко копеленце!
Удари ме в лицето и аз се хързулнах обратно долу. Навярно бяхме подминали „Лирик“, чудех се колко ли ад може да издържи един герой. С рев прелетяхме през моста с гаргойлите и когато за момент воланът се изплъзна от трескавите пръсти на д-р Лезандър, буикът забърса лявото перило на моста и разхвърли във въздуха искри и парченца хром, а купето на колата простена от удара. След това обаче докторът овладя машината отново и, със стиснати зъби, ни насочи по Шосе 10.
Видях светлина да изскача на огледалото за задно виждане и да пронизва д-р Лезандър в очите. Той изруга на немски по-високо и от стенанията на буика и си представих какво ли са били принудени да понасят папагалите цяла нощ. Но знаех чии са онези фарове, които рикошираха в огледалото. Знаех кой е зад нас, право на опашката на буика и кой напъва стария пикап до точката на взривяване. Знаех.
Посегнах и сграбчих долната дъга на волана, като тласнах колата надясно. Гумите се запързаляха и тя слезе от пътя на неравния чакъл. Д-р Лезандър отново ме прокле на немски, крещейки със силата и мощността на гърмяща от упор гаубица, и с удари на юмрука си освободи пръстите ми. Със същия юмрук ме удари по челото толкова силно, че видях пурпурни звезди и с това сложи край на героичните ми изпълнения.