— Вече съм готов — казах им.
И се прибрах у дома, където ме чакаха чудовищата и магическата ми кутия.
Пет
Зефир, какъвто е днес
Зимата беше дълга и студена, а аз си отивам у дома.
Поемаме на юг от Бирмингам, по Междущатска 65, натоварената магистрала, която води към столицата на щата. Ляв завой на Изход 205 и след това следваме пътя, който се стеснява и криволичи покрай сънени градчета с имена като Купърз, Рокфорд, Хисъп и Котидж Гроув. Днес няма знаци, които да посочват къде е Зефир, но аз знам къде се намира той и си отивам у дома.
Не пътувам сам в този прелестен неделен следобед в началото на пролетта. Съпругата ми, Санди, седи до мен, а нашето собствено отроче се вози отзад, с обърната наопаки бейзболна шапка на „Бирмингам Байрънс“ и с разпилени по седалката бейзболни картички. В днешно време като нищо да си возим съкровище там отзад, кой знае? Радиото — извинете ме, стереокасетофонът — работи и от тонколонките се лее „Тиърс фор Фиърс“. Смятам, че Роланд Орзабъл е фантастичен певец.
Годината е 1991. Можете ли да повярвате? Кацнали сме на ръба на цял нов век, за добро или за лошо. 1964-та днес ми се струва като история на Древността. Полароидните снимки от онази година са пожълтели. Вече никой не носи такива прически, модата също се е променила. Мисля, че и хората са се променили. Не само из Юга, но и навсякъде. За добро или за лошо? Решете сами.
А само през какво сме минали и ние, и светът от 1964-та насам! Само като си помисли човек! Препускането през времето е било по-бързо и по-зашеметяващо от всеки възможен атракцион на карнавала „Брендиуайн“! Преживяхме Виетнам — ако сме имали късмет, разбира се — и ерата на Децата на цветята, Уотъргейт и падането на Никсън, Аятолахът, Рони и Нанси, разбиването на Стената и началото на края на комунистическа Русия. Наистина живеем във време на урагани и комети. И както реките, които текат към морето, времето е длъжно да тече към бъдещето. А мисълта какво ни очаква занапред направо замайва! Но, както Дамата каза веднъж, човек не може да знае накъде е тръгнал, ако няма представа къде е бил. Понякога си мисля, че тепърва ни предстои да добиваме представа.
— Такъв прекрасен ден! — казва Санди и се отпуска назад в седалката си, за да гледа плъзгащия се край прозорците пейзаж.
Поглеждам към нея и очите ми са благословени. Слънчеви лъчи украсяват русата й коса като разсипани златни цветя. Тук-там се забелязва и сребро, но на мен ми харесва, макар че тя се притеснява малко. Очите й са бледосиви и погледът й е спокоен и уверен. Тя е скала, когато се нуждая от сила и възглавка, когато се нуждая от утеха. Добър отбор сме. Детето ни има нейните очи, тъмното кестеняво на моята коса и моето любопитство към света. Детето ни има острия гърбав нос на баща ми и тънкопръстите „музикантски ръце“ на майка ми. Мисля, че комбинацията е прекрасна.
— Хей, тате! — за момент бейзболните картички остават забравени.
— Аха?
— Притесняваш ли се?
— Не — отвръщам. По-добре е да си честен, казвам си. — Е… може би малко.
— Какво ще представлява?
— Не знам. Минали са… ами да видим, напуснахме Зефир през 1966-та. Значи са минали… ти ми кажи колко години.
Няколкосекундна пауза.
— Двайсет и пет.
— Което си е вярно… — казвам.
Детето ни е наследило математическите си способности от страната на рода на Санди, истината ви казвам.
— Защо тъй никога не си се връщал тук? Така де, след като толкова ти е харесвало?
— Доста пъти съм се канил. Стигах до изхода от магистралата. Но Зефир не е, какъвто беше. Предполагам, че светът не може да си остане непроменен и така е редно, но… Зефир беше моят дом и боли като си помисля колко много се е променил.
— Е как се е променил? Все още си е град, нали? — чувам как бейзболните карти отново започват да се размесват, за да бъдат сортирани по отбори и по азбучен ред.
— Не какъвто е бил — казвам. — Военновъздушната база я затвориха през 1974-та, а мелницата за хартия на Текумзе я закриха две години след това. Юниън Таун се разрастваше. Сега е четири или пет пъти по-голям отколкото като бях момче. Но Зефир… се смаляваше.
— Хм… — вниманието вече се разсейва.
Поглеждам към Санди и се усмихваме един на друг. Тя полага длан в моята. Ръцете ни са правени да си пасват една в друга. Пред нас се издигат хълмовете, обграждащи Адамс Вали. Покрити са с дървета, които горят в жълтото и пурпурното на новите цветни пъпки. Тук-там се вижда и зелено, но април още не е настъпил. Въздухът извън колата все още е студен, но слънцето носи възхитително обещание за лято.