Кимнах и вниманието му се отклони от мен. Думите не идваха от устата на г-н Сиърс, не и наистина — това беше гласът на нещото, налято от манерката право в окървавената вътрешност на душата му, онова, дето риташе и блъскаше, докато не се наложи да пищи в търсене на изход.
— Какво каза? — той се втренчи в г-жа Сиърс, клепачите му бяха подути и натежали. — Какво каза, а?
— Нищо не съм…
Той й се нахвърли като раздразнен бик. Г-жа Сиърс изписка и отстъпи, но той я сграбчи за предницата на нощницата с една ръка и изнесе назад другата си длан, в която все още стискаше манерката, сякаш се канеше да я удари по лицето с нея.
— Напротив, каза! — изкрещя. — И хич не смей да ми отговаряш!
— Татко, недей! — изхленчи Бен, обгърна с две ръце едното бедро на баща си и се вкопчи здраво.
Мигът се проточи. Г-н Сиърс се канеше да удари жена си, а аз стоях вкочанен от шока насред коридора. Бен пък се държеше за крака на баща си.
Устните на г-жа Сиърс затрепериха. Както манерката беше вдигната за удар в лицето й, тя заговори:
— Казах, че… и двамата те обичаме… и че… искаме да си щастлив. Това е всичко! — сълзите й се трупаха и потекоха по бузите. — Просто щастлив!
Той не продума. Беше затворил очи и ги отвори отново с усилие.
— Щастлив! — прошепна.
Бен открито хлипаше, притиснал лице към бедрото на баща си, а кокалчетата му бяха побелели, толкова силно го стискаше. Г-н Сиърс сведе ръка и откопчи пръстите на другата от нощницата на жена си.
— Щастлив съм. Ето, виж. Щастлив съм. Виж, че се усмихвам!
На лицето му не се появи усмивка.
Той си стоеше там, дишаше хъхрещо, а дланта с манерката все още висеше до хълбока му. Залюля се да пристъпи насам или натам, но сякаш не можеше да реши накъде да тръгне.
— Защо не поседнеш, Сим? — предложи г-жа Сиърс. Подсмръкна и обърса потеклия си нос. — Искаш ли да ти помогна?
Той кимна:
— Да. Помогни.
Бен го пусна и г-жа Сиърс насочи съпруга си към креслото му. Той се срути в него като голяма купчина мръсно пране. Взираше се в отсрещната стена с увиснала отворена уста. Съпругата му придърпа към него друг стол. В стаята витаеше усещане, сякаш току-що е отминала буря. Можеше да се завърне някоя друга нощ, но засега беше отминала.
— Не мисля… — поде г-н Сиърс, но се спря, като че ли изгуби нишката на мисълта си. Примигна в търсенето й и завърши:
— Май не ми е хич добре!
Г-жа Сиърс нежно положи главата му на рамото си. Той стисна здраво очи, гърдите му подскочиха и започна да плаче, а аз излязох от къщата на студения нощен въздух, както си бях по пижама, понеже не ми се струваше редно да стоя вътре при тях — един непознат присъстващ на личната им болка.
Седнах на стъпалата на верандата. Тъмпър се домъкна, настани се до мен и ме близна по ръката. Имах чувството, че съм ужасно далеч от дома.
Бен го знаеше. Каква ли смелост изискваше да легне в онова ми ти легло и да се престори на заспал. Знаел беше, че когато късно след полунощ се тресна комарникът, в къщата е влязъл пришълецът, навлякъл плътта на баща му. Знанието и очакването сигурно бяха отчаяно мъчение.
След известно време и Бен излезе и седна на стъпалата до мен. Попита ме дали съм добре и аз отговорих, че съм. Питах го дали той е добре. Увери ме, че е. Повярвах му. Той се беше научил да живее с тази болка и макар да бе ужасно, справяше се с положението както му идваше отръки.
— Татко го прихващат от време на време — обясни Бен. — Понякога казва лоши неща, но не ги мисли.
Кимнах.
— Нямаше наум нищо лошо за татко ти. Не го мразиш, нали?
— Не — отвърнах. — Нищо подобно!
— Наистина си ми добър приятел! — каза Бен и ме прегърна през раменете.
Г-жа Сиърс излезе и ни донесе одеяло. Беше червено. Седяхме си там, докато звездите полека се въртяха по пътя си, а скоро птиците подеха утринната си песен.
На масата за закуска получихме купи с гореща овесена каша с боровинкови мъфини. Г-жа Сиърс ни каза, че г-н Сиърс спи и че ще проспи по-голямата част от деня, и че ако искам, мога да помоля мама да й се обади и да си поговорят хубавичко. След като се облякох и си прибрах вещите в мешката, благодарих на г-жа Сиърс за нощувката и уверих Бен, че ще се видим утре на училище. Той ме изпрати до колелото ми и няколко минути си говорихме за бейзболния отбор от Малката лига26, който скоро щеше да започне тренировки. Бе настъпил този миг от годината.
26
Малката лига по бейзбол