Може би още си е там. А може и да си е отишъл, следвайки реката към морето.
Преминаваме през моста с гаргойлите. Там, от другата му страна, е родното ми градче.
— Пристигнахме — чувам се да казвам, докато натискам спирачките, но веднага осъзнавам, че не съм прав. Може да се намираме в определено място във времето, но то вече не е Зефир.
Поне не и Зефир, който познавам. Къщите все още са си по местата, но много от тях се рушат, а дворовете са запустели. Градът не е напълно мъртъв обаче, понеже някои от домовете все още изглеждат така, сякаш в тях се живее — много, много малък брой, както се оказва — и по улиците има някоя и друга кола. Но ясно се усеща, че големият празник — възхитителният купон в чест на живота — се е преместил някъде другаде, изоставяйки доказателствата за пребиваването си като градина с мъртви цветя.
Идването в града ще се окаже още по-трудно, отколкото си представях.
Санди долавя мъката ми.
— Добре ли си?
— Така ми се струва — казвам й и успявам да се усмихна бледичко.
— Тук няма жива душа, а, тате?
— Нито една — съгласявам се.
Слизам от „Мърчант Стрийт“, преди да стигна до центъра на града. Все още не съм способен да го понеса. Карам покрай бейзболното игрище, където братята Бранлин ни бяха нападнали варварски преди време и спирам колата на края на игрището.
— Нещо против да поседим тук за малко, деца? — питам.
— Не — отвръща Санди и ми стиска ръката.
По повод братята. Джони ме снабди с тази информация, тъй като беше представител на закона. В крайна сметка излизаше, че братята не са като две капки вода. В гимназията Гота започнал да играе футбол и станал голямата работа, когато уловил пас на „Гимназистите от Юниън Таун“ право на тяхната голлиния, след което хукнал обратно да отбележи тлъста победа. Славата сторила чудеса за него, доказвайки, че през цялото време просто е копнеел за вниманието на майка си и баща си, и двамата твърде тъпи, за да му го дадат. Гота, както ми каза Джони, сега живеел в Бирмингам и бил застрахователен агент, а в свободното си време тренирал местния футболен отбор от Детската лига. Каза ми също, че Гота вече не си изрусявал косата с кислородна вода, понеже не му бил останал и косъм.
Гордо, от друга страна, продължил да затъва. Мъчно ми е да го кажа, но през 1980-та бил застрелян от собственик на „Севън-Илевън“175 в Батън Руж, Луизиана, където се бил събрал с лоша компания. Гордо умрял, опитвайки се да открадне по-малко от триста долара от касата и колкото кексчета „Литъл Деби“176 му се събирали по джобовете. Чини ми се, че едно време му беше дадена възможност да се поправи, но той не се вслуша в отровния бръшлян.
— Ще сляза за малко да се поразтъпча — казвам.
— Искаш ли да дойдем с теб, тате?
— Не — отвръщам. — Не точно сега.
Излизам и прекосявам обраслото бейзболно игрище. Заставам на хълмчето на питчъра, под ласката на хладния бриз и топлото слънце. Трибуните, където за първи път бях видял Немо Кърлис, са изкорубени. Протягам към небето ръка с разтворена длан и чакам.
Какво ще стане, ако топката, която Немо Кърлис бе хвърлил към небесата, внезапно се спуснеше към дланта ми след всичките тези години?
Чакам.
Но не се случва нищо. Немо, момчето със съвършената ръка, което бе попаднало в капана на твърде несъвършения живот, бе хвърлило онази топка отвъд облаците. Тя така и не падна и няма и да падне, и само ние с Бен и Джони си я спомняме.
Затварям длан и отпускам ръка край хълбока си.
От мястото си виждам Поултър Хил.
Гробището също е тръгнало по пътя към разрухата. Плевелите избуяват между надгробните плочи и изглежда, че отдавна никъде не са слагани нови цветя. Срамота, казвам си, понеже там лежат верните на Зефир хора.
Не искам да крача между камъните. Не съм се връщал там след пътуването си с влака. Бях се сбогувал с Дейви Рей и той се бе сбогувал с мен. Каквото и да е друго щеше да е пълна лудост.
176
„Литъл Деби“