Нрича се Фреди.
— Скай — казах, — наистина смятам, че ако го сложиш там, то ще имаш кош…
И след това замлъкнах. Охо, казах си. Олеле.
Фреди, запознай се със Скай. Ще поговориш ли с нея за могъществото на въображението, ако обичаш?
Взимам завоя по „Хилтоп Стрийт“ и се изкачваме към моята къща.
Справям се добре с писането си. Трудна работа е, но й се наслаждавам. Със Санди не сме от типа хора, които трябва да притежават половината свят, за да са щастливи. Трябва да призная обаче, че веднъж се отдадох на слабостите си. Купих стар червен кабриолет, който ме призова откъм една къща за употребявани коли, докато със Санди си карахме почивката в Ню Инглънд. Мисля, че такива коли са ги наричали роудстъри. Вече съм я възстановил до състоянието, в което е била по времето, когато са основавали Зефир. Понякога, когато съм сам навън, в тази кола, нося се и вятърът брули косата ми и слънцето — лицето ми, аз се забравям и й говоря. Наричам я с определено име.
Знаете как я наричам.
Онова колело дойде с мен, когато напуснахме Зефир. Преживяхме много приключения и златното му око забеляза навреме много неприятности и ме предпази от тях в поне няколко ситуации. Но в крайна сметка провисна под тежестта ми, а дланите ми вече не пасваха на кормилото. Така че колелото бе пратено в мазето и завито със син брезент. Представях си как заспива като птица. Един уикенд се върнах от колежа, за да открия, че мама е провела гаражна разпродажба, в която е включила и съдържанието на мазето. Тя ми връчи двайсетдоларова банкнота и ми я представи като „парите, платени от един господин за старото ти колело“. Купил го бил за собствения си син, не е ли това страхотно, Кори? Кори? Не е ли страхотно?
Страхотно е, казах на мама. Но тази вечер облегнах глава на рамото на татко и плаках, сякаш съм все още на дванайсет, вместо на двайсет.
Сърцето ми прескача.
Ето я. Тя е!
— Моят дом — казвам на Санди и Скай.
Къщата се е състарила под слънцето и дъжда. Нуждае се от пребоядисване и грижа. Нуждае се от любов, но сега е празна. Спирам колата на тротоара и се взирам във верандата. Внезапно съзирам татко да излиза с усмивка през вратата. Изглежда силен и здрав, какъвто е винаги, когато си го спомням.
— Хей, Кори! — казва. — Как е хавата?
Всичко е тип-топ, сър, отвръщам.
— Определено си имаш хубава жена и добра дъщеря, Кори! И тези твои книги! Знаех си, че ще се справиш добре, през цялото време бях сигурен!
Татко? Искаш ли да вляза и да постоя малко?
— Тук вътре ли? — той се обляга на едната колона на верандата. — Че защо ти е такова нещо, Кори?
Не си ли самотен? Искам да кажа… толкова е тихо тук.
— Тихо ли? — той се разсмива сърдечно. — Понякога ми се ще да е тихо! Тук изобщо не цари тишина!
Но… празно е. Нали?
— Пълно е до ръба — казва татко. Поглежда към слънцето, над пролетните хълмове. — Няма нужда да идваш дотук да ги видиш, Кори! Или да се срещнеш с мен! Наистина няма нужда. Няма нужда да изоставяш настоящето, за да посетиш миналото. Имаш хубав живот, Кори. По-добър, отколкото съм си мечтал. Как се справя майка ти?
Щастлива е. Имам предвид, че й липсваш, но…
— Но животът е за живите — казва ми той с бащинския си поучителен тон. — А сега върви и продължавай нататък, вместо да искаш да влизаш в стара къща с пропадащ под.
Да, сър — казвам, но все още не мога да си тръгна.
Той понечва да се прибере, но също се спира.
— Кори?
Да, сър?
— Винаги ще те обичам. Винаги. И винаги ще обичам майка ти, и много се радвам и за двама ви! Разбираш ли ме?
Кимвам.
— Винаги си бил моето момче! — казва татко, след което се прибира в къщата и верандата опустява.
— Кори? Кори?
Обръщам се и поглеждам към Санди.
— Какво видя? — пита ме тя.
— Сянка — отвръщам.
Иска ми се да посетя още едно място, преди да обърна колата и да напусна града. Насочвам се по криволичещия път нагоре по „Темпъл Стрийт“, към имението на Такстър на върха.
Тук наистина са настъпили сериозни промени.
Някои от големите къщи направо са били съборени. На мястото им се ширят зелени ливади. Ето и още една изненада: имението на Такстър се е разраснало, и от двете му страни са изникнали нови крила. Имението около него е огромно. Мили Боже!, осъзнавам. Върнън сигурно още живее тук. Карам през портата и покрай голям плувен басейн. В прегръдките на масивен дъб се е настанила детска къщурка. Самото имение е безупречно, ливадите са прекрасни, а по-малките сгради са построени в същия стил.