Спирам колата отпред.
— Не мога да повярвам! — казвам на Санди. — Трябва да проверя дали Върнън още живее тук!
Слизам от колата и тръгвам към входната врата, а вътрешностите ми кипят от възбуда.
Но преди да стигна до входа, чувам гласчето на звънче. Зън… зън… зън… зън.
Чувам звук като от приливна вълна, набираща сила и скорост.
И дъхът ми секва, и то задълго.
Понеже те идват.
Излитат през входната врата като стършелите от гнездото в църквата по време на великденската служба. Пристигат със смях и крясъци, бутат се едни други. Идват, обгърнати от прекрасна какофония от звуци.
Момчета. Дузини са, дузини. Някои са бели, други са черни. Оттичат се покрай мен, сякаш аз съм остров в средата на река. Някои се втурват към къщурката на дървото, други се пръскат из зеленеещия се двор. Аз съм в центъра на млада вселена, и след това виждам месинговата табела на стената до вратата. Тя съобщава:
Имението на Върнън се е превърнало в сиропиталище.
И децата още притичват покрай мен, трескави в свободата си в този прекрасен неделен следобед. На втория етаж се отваря прозорец и наднича сбръчкано лице.
— Джеймс Луциъс! — обажда се гласът й. — Едуард и Грегъри! Я се качвайте тук за урока си по пиано, начаса!
Старицата носи синьо.
Излизат две по-възрастни жени, които не познавам, и се втурват след момчетата. Наум им пожелавам късмет. А след тях се показва по-млад мъж, който спира пред мен.
— Мога ли да съм ви полезен?
— Ами… живеех тук едно време. Имам предвид в Зефир — толкова съм поразен, че едва намирам думи. — Кога са основали сиропиталище тук?
— През 1985-та — отвръща мъжът. — Г-н Върнън Такстър ни го остави.
— Г-н Такстър жив ли е още?
— Той напусна града. Съжалявам, но не знам какво е станало с него — този господин има нежно изражение. Косата му е руса, а очите му са теменуженосини. — Може ли да попитам за името ви?
— Аз… — спирам, понеже осъзнавам кой би трябвало да е той. — А вие кой сте?
— Аз съм Бъба Уилоу — той се усмихва и виждам Чили в него. — Преподобният Бъба Уилоу.
— Много се радвам да се запознаем — ръкуваме се. — Срещнах майка ви веднъж.
— Мама ли? Наистина? Как се казвате?
— Кори Макенсън.
Името не му говори нищо. Аз бях кораб, минаващ през нощта на Чили.
— Как е майка Ви?
— О, добре е. Премести се в Сейнт Луис и сега преподава на шести клас.
— Обзалагам се, че учениците й смятат, че са изкарали голям късмет!
— Отче? — обажда се старчески глас. — Отче, щеш ли…
Навън излиза възрастен чернокож с гащеризон. Около кльощавия си кръст носи колан за инструменти с накачени по него чукчета, отвертки и зловещи на вид гаечни ключове.
— Отче, свърших с оправянето на оная задръстена мивка горе. Требе да погледнем оня стар фризер сега… — очите му се спират върху мен. — О — казва с мека, бавна въздишка. — Познавам те!
По лицето му се разлива усмивка като ден, прииждащ след нощта.
Прегръщам го и когато той ме стисва, инструментите по колана му зазвънтяват.
— Кори Макенсън! Мили Боже! Това ти ли си?
Вдигам глава към жената в синьо.
— Да, госпожо, аз съм.
— Мили Боже, мили Боже! Ще ме прощавате, преподобни! Мили Боже, мили Боже! — след това вниманието й се насочва натам, накъдето се полага — към новото поколение момчета. — Джеймс Луциъс! Да не си посмял да се качваш на оная къщичка и да си строшиш пръстите!
— Ще желаете ли да влезете със семейството си? — пита преподобният Уилоу.
— Моля, заповядай! — казва с усмивка и г-н Лайтфут. — Има за какво да си говорим!
— Мога да ви почерпя с понички и кафе вътре! — съблазнява ме свещеникът. — Г-жа Велвадийн върти страхотна кухня!
— Кори, я влизай вътре! — и после. — Джеймс Луууууциъс!