Никога повече не споменахме един на друг филма, където марсианците се мъчеха да завладеят земята град по град, баща по майка по дете. И двамата бяхме видели лицето на пришълеца.
Беше неделя сутрин. Въртях педалите към дома и когато погледнах назад към къщата в задънения край на „Диърман Стрийт“, приятелят ми продължаваше да ми маха.
4.
Стършели по Великден
Метеорът, както се оказа, сигурно беше изгорял и станал на пепел, докато се спускаше от Космоса, обгърнат в пламъци. Няколко бора се бяха запалили, но в неделя вечер започна да вали и пожарът изгасна от само себе си. Все още валеше в понеделник сутрин, когато прозвъня училищният звънец и дъждът продължи да пада през целия дълъг сив ден. На следващата неделя беше Великден и мама каза, че се надява дъждът — прогнозата за валежите остана непроменена цяла седмица — да не развали великденския парад по „Мърчант Стрийт“, който се провеждаше в събота.
Рано сутринта на Разпети петък, с начало някъде около шест заранта, по улиците на Зефир преминаваше и един по-различен парад. Започваше в Брутън, при малка дървена къща, боядисана в пурпурно, оранжево, червено и ярко като слънцето жълто. От тази къща излизаше процесия чернокожи мъже, облечени в черни костюми и с бели ризи и вратовръзки. Съпровождаха ги жени и деца в скромни дрехи. Двама от мъжете носеха барабани и поддържаха бавен, стабилен ритъм, с който отмерваха крачките. Процесията си проправяше път през железопътните релси и по протежение на „Мърчант Стрийт“ към центъра на града и никой от участниците не говореше с никого. Тъй като събитието бе традиционно, мнозина от белите обитатели на Зефир излизаха от къщите си, за да се подредят отстрани на улицата и да гледат. Майка ми беше една от зрителните, а по това време заранта татко вече бе отишъл на работа. Аз обикновено отивах с мама, понеже осъзнавах значението на това явление — също като всички останали.
Тримата чернокожи, които водеха процесията, носеха конопени чували. Около вратовете им, увиснали върху вратовръзките, подскачаха огърлици от кехлибарени мъниста, пилешки кости и черупки от малки речни мидички. В този конкретен Разпети петък, улиците бяха мокри и дъждът продължаваше да ръми, но членовете на черния парад не носеха чадъри. Не говореха с никой от зяпачите, нито пък публиката би проявила грубостта да заговори някой от тях. Видях г-н Лайтфут да върви близо до средата на парада, и макар че той познаваше всяко едно бяло лице в града, не поглеждаше нито надясно, нито наляво, а бе насочил поглед право към гърбовете на мъжете, които крачеха пред него. Безценна част от скачените едно за друго общества на Брутън и Зефир, Маркъс Лайтфут беше майстор, способен да ремонтира всеки един предмет, изобретяван някога от човешки мозък, макар да работеше със същата скорост, с която расте тревата. Видях и г-н Денис, който беше надзирател в началното училище. Там беше също и г-жа Велвадийн, тя работеше в кухнята в църквата ни, и също и г-жа Пърл, вечно засмяна и усмихната, от „Пекарницата“ на „Мърчант Стрийт“. Днес обаче тя беше много сериозна и носеше прозрачна найлонова шапка да се пази от дъжда.
В самия край на процесията, по-назад дори от жените и децата, вървеше слаб мъж, облякъл черен смокинг и с цилиндър. Той носеше малък барабан, и облечената му в черна ръкавица ръка отмерваше на него ритъма. Повечето зрители в тази студена, дъждовна сутрин бяха наизлезли да видят именно този мъж и неговата съпруга. Тя щеше да пристигне по-късно. Той вървеше сам и със сведена глава.
Наричахме го Лунния човек, понеже не знаехме истинското му име. Той беше много стар, но колко точно — никой не знаеше. Много рядко го виждаха извън Брутън, с изключение на този случай, също както и жена му. Дали заради дефект по рождение, дали заради кожна болест, засегнала едната половина на дългото му, тясно лице, то бе бледожълто, докато другата му страна си оставаше абаносовочерна, а двете половинки се сливаха в битката на петната, чийто фронт минаваше през челото му, през гърба на елегантния му нос и през бялата брада, украсяваща брадичката му. Лунният човек, една загадка, имаше два часовника на всяка от китките си и на верига около врата му беше окачено разпятие с размера на кокал от свински бут. Смяташе се, че той е официалният пазител на времето на парада, както и един от високопоставените му участници.