Парадът продължи, стъпка по стъпка, през целия Зефир и стигна до моста с гаргойлите, минаващ над река Текумзе. Отнемаше известно време, но пък беше зрелище, което си заслужава да закъснееш за училище, за да го видиш, а и защото на разпети петък часовете в действителност не започваха, преди часовникът да удари десет.
Щом тримата мъже с конопените чували стигнаха до средата на моста, те спряха и се изправиха като черни статуи. Останалите участници на процесията се доближиха колкото е възможно, без да блокират моста, макар че шериф Еймъри бе разположил препятствия с мигащи светлини по средата на пътя.
След миг голям „Понтиак Бонвил“, покрит с блестящи пластмасови мъниста от капака на двигателя та чак до ръба на багажника, се зададе полека по „Мърчант Стрийт“ откъм Брутън, минавайки по същия маршрут, по който бе минал и парадът. Когато стигна до средата на моста с гаргойлите, шофьорът излезе и отвори задната врата, а Лунният човек хвана сбръчканата китка на съпругата си и й помогна да стъпи на крака.
Дамата бе пристигнала.
Тя беше слаба като сянка — и също толкова черна. Имаше белоснежен облак от бяла коса, шията й бе дълга и царствена, раменете й — крехки, но изправени. Не носеше костюм с причудлива кройка или цвят, а проста черна рокля със сребърен колан, бели обувки и бяла широкопола шапка с воал. Носеше и стигащи до кокалестите й лакти бели ръкавици. Докато Лунният човек й помагаше да излезе от колата, шофьорът разтвори чадър и го вдигна над царствената й, древна глава.
Дамата, казваха, била родена през лето Господне 1858-мо. Това означаваше, че сега е на сто и шест години. Мама твърдеше, че Дамата била робиня в Луизиана и избягала заедно с майка си в блатата, още преди Гражданската война. Дамата израснала в колония прокажени, избягали престъпници и роби в тръстиката под Ню Орлиънс, и там се научила на всичко, което знае.
Дамата беше кралица, а Брутън бе нейното кралство. Никой извън Брутън — и още повече никой вътре в него, — поне доколкото разбирах, не я знаеше под друго име освен „Дамата“. Прозвището й отиваше: тя беше въплъщение на елегантността от горе до долу.
Някой й подаде звънче. Тя се изправи, загледана в мудната кална река и започна полека да клати камбанката напред-назад.
Знаех какво прави Дамата. Мама също го знаеше. Всички зрители бяха запознати с ритуала.
Дамата призоваваше речното чудовище да излезе от покоите си в калта.
Никога не бях виждал звяра на име Стария Мойсей. Една нощ, когато съм бил деветгодишен, след обилен дъжд, когато самият въздух се беше сгъстил като вода, според мен чух Стария Мойсей да се обажда. Разнесе се нисък тътнеж, все едно най-басовата нота на църковния въздушен орган, толкова дълбока, че я усещаш в костите си, преди да я чуят ушите. Премина в дрезгав рев, от който кучетата в града полудяха, и след това затихна. Продължи не повече от пет-шест секунди. На следващия ден този звук бе главната тема в училище. Вкъщи нашите казаха, че сигурно е било свирката на някой преминаващ влак, но много по-късно научихме, че дъждът е отнесъл част от релсите на близо двайсет мили от Зефир и товарният влак за Бирмингам изобщо не е минавал нея нощ.
Такива неща те карат да се замислиш.
Веднъж под моста с гаргойлите водата изнесе надъвкана крава. Липсвали й главата и вътрешностите, каза г-н Долар на баща ми, когато му дойде ред да го скалпират. Двама рибари с мрежи, които лагерували на брега точно отвъд Зефир разнасяха слух, че по течението край тях минал човешки труп, а гръдният му кош бил забелен като кутия за сардели, пък ръцете и краката му били откъснати от корен, но надолу по реката така и не намериха останки. Една октомврийска нощ нещо удари потопените опори на гаргойловия мост и спука подпорните колони така, че трябваше да ги напълнят с бетон. Официалното обяснение на кмета Суоп пред „Адамс Вали Джърнъл“ гласеше: „Голям дървесен ствол.“
Дамата звънеше с камбанката си, движейки ръката си като метроном. Тя започна да напява с изненадващо чист и висок глас. Напевът се състоеше от африкански думи, които разбирах горе-долу толкова, колкото разбирах и ядрената физика. Дамата спираше за малко с леко наведена настрани глава, сякаш се вглежда или се вслушва в нещо, а после продължаваше да звъни със звънчето. Нито веднъж не произнесе името „Стария Мойсей“. Продължаваше да повтаря: „Дамбала27! Дамбала! Дамбала!“ и след това гласът й отново се извиваше в африканската песен.
Най-сетне тя спря да звънка с камбаната и я отпусна до хълбока си. Кимна и Лунният човек я взе от нея. Дамата се взираше съсредоточено във водата, но какво виждаше там си нямам представа. След това отстъпи назад и тримата мъже с конопените чували застанаха на ръба на моста с гаргойлите. Отвориха чувалите си и извадиха оттам предмети, увити в месарска хартия и връв. Хартията беше окървавена тук-там, и човек можеше да долови медната миризма на прясно месо. Мъжете започнаха да развиват кървавия пир и едно по едно хвърляха надолу в кипналата кална вода пържоли, ребърца, телешки ребра… В реката полетя и цяло оскубано пиле, заедно с пилешки вътрешности, изсипани от пластмасова кутия. От зелена пластмасова паница се плъзна телешки мозък, а от един от влажните пакети изникнаха бъбреци и дроб. Беше отворен буркан с кисели свински крачета, а съдържанието му — изсипано долу в реката. След крачетата се понесоха свинска зурла и уши. Последно бе хвърлено телешко сърце, по-голямо от юмрук на борец. То цопна като червен камък, след това тримата мъже събраха конопените си чували и Дамата отново мина напред, внимавайки къде стъпва заради покапалата по моста кръв.