Сполетя ме мисълта, че изключително много на брой неделни обеди току-що са попаднали във водата.
— Дамбала! Дамбала! Дамбала! — запя Дамата отново.
Стоя на място може би четири-пет минути, неподвижна и втренчена в реката, течаща под моста. След това изпусна дълга въздишка и видях лицето й под воала, докато се обръщаше отново към покрития си с мъниста понтиак. Тя се мръщеше: онова, което бе видяла — или не бе успяла да види — не я правеше особено доволна. Влезе в колата, Лунният човек се качи след нея, шофьорът затвори вратата и се настани зад волана, понтиакът даде заден до място, където можеше да обърне и след това се насочи към Брутън. Процесията пък полека тръгна обратно по пътя, откъдето бе дошла. Обикновено в тази посока имаше много смях и разговори, а хората спираха да си поговорят с белите лица по пътя. Но на този конкретно Разпети петък мрачното настроение на Дамата се бе предало и явно никой нямаше особено желание да се посмее.
Знаех точно за какво се изпълнява целият този ритуал. Всички в града бяха наясно. Дамата хранеше Стария Мойсей с ежегодната му почерпка. Не знаех точно кога е започнала традицията, със сигурност продължаваше от много преди да съм бил роден. Човек може да си рече, както бе казал преподобният Блесет в Баптистката свободна църква, че това е варварски обичай от дявола и трябва да бъде обявен извън закона от кмета и градския съвет, но достатъчно бели хора вярваха в Стария Мойсей, за да пренебрегнат възраженията на пастора. То беше малко като да носиш заешко краче или да хвърляш сол през рамо, ако се случи да разсипеш солницата; такива неща са част от основата и същността на живота, и по-добре да ги има, отколкото да ги няма просто в случай че пътищата Господни са по-неведоми, отколкото могат да знаят християните.
На следващия ден дъждът се сипеше по-силно и над Зефир се събираха буреносни облаци. Великденският парад на „Мърчант Стрийт“ бе отменен, за голямо разочарование на Съвета по изкуствата и на Търговския клуб. От шест години насам г-н Вандеркамп Младши, чието семейство притежаваше железарията и магазина за семена, се маскираше като великденския заек и се возеше в последната кола на парада, а това си занятие бе наследил от г-н Вандеркамп Старши, който остаря прекалено, за да подскача. Този Великден дъждът накисна всички надежди да ловим сладките яйца, хвърляни от различни търговци и техните семейства от колите им, дамите от Слънчевия клуб не успяха да покажат великденските си рокли, съпрузите, децата и членовете на VFW28 в Зефир не успяха да маршируват зад флага, а „Конфедеративните симпатяги“ — момичета, които посещаваха гимназията „Адамс Вали“ — не можаха да облекат кринолините си и не въртяха чадърчетата си.
Обгърнато в мъгла, настъпи великденското утро. И двамата с татко мърморехме срещу издокарването по случая и необходимостта да се обличат бели колосани ризи, костюми и лъснати обувки. Мама разполагаше с универсален отговор за възраженията ни, горе-долу същия като „Което си е тъй“ на тате. Тя каза:
— Само за един ден е!
Сякаш това правеше твърдата яка и възелът на вратовръзката по-удобни!
Великден беше семеен празник и мама се обади по телефона на дедъ Остин и нана Алис, а след това татко взе слушалката, за да говори на дядко ми Джейбърд и баба ми Сара. Всички ние, както на всеки Великден, щяхме да се срещнем в Първа Методистка църква в Зефир, за да чуем за празната гробница.
28
VFW —