Преди няколко години една жена ми писа с вестта, че възрастният й баща е починал и предсмъртното му желание било да го погребат заедно с любимата му книга.
Бил я чел и препрочитал непрестанно, казваше ми госпожата. Толкова пъти, че вече не била книга. Превърнала се била в негов близък приятел.
Неотдавна посетих книжарница от голяма верига — по случайност, не в моя роден град — и отидох до онзи щанд, дето го наричат „Маса за класики“. На нея се намират романите на Дикенс, Юго, Стайнбек, Твен, Верн, Ъпдайк, Вонегът… на практика всички, които учителите се опитват да накарат учениците си да прочетат и настояват, че те са длъжни да ги прочетат най-малкото заради бъдещето на света.
И точно там. Там, сред всичките тези книги и всичките тези имена, се намираше „Момчешки живот“.
Моето дете.
Съмнявам се, че някога ще напиша друга книга, на която толкова да й подхожда мястото на този щанд. Бог знае, че възнамерявам да продължа да опитвам. Но имам вече книга на щанда и мисля, че една е напълно достатъчна.
Героят, с когото най-близо се идентифицирам в „Момчешки живот“?
Вероятно вече знаете. Това е Върнън, чиято мечта загинала, понеже го пречупила тежестта на графиката на стената. Понеже в онзи нюйоркски кабинет той не успял да се противопостави на акулите. Понеже без бой се върнал у дома в Зефир и затворил очи за света отвъд.
Той се пробуди и все още беше жив.
Винаги съм искал да използвам някъде тази фраза. Това ми се струва подходящото място.
Ако четете „Момчешки живот“ за първи път, надявам се да му се насладите. Надявам се да ви отведе до места, които никога не сте знаели, че съществуват… или до места, за чието съществуване може би сте забравили.
Ако това е вторият или третият ви прочит, приветствам ви с добре завърнали се в Зефир. В живота на Кори и в неговия свят. Във вечните летни дни, при славните тайни, потайни местенца и магията, която е във всички нас, но понякога просто се свива и заспива в очакване най-добрият й приятел да се завърне у дома.
Благодаря ви!
Робърт „Рик“ МакКамън
29 януари 2008 г.,
точно след полунощ
Искам да ви кажа някои важни неща, преди да започнем пътуването си.
Оцелях до края. Това е един от проблемите, когато разказваш нещо в първо лице. Читателят знае, че разказвачът не е бил убит. Така че каквото и да ми се случва — каквото и да ми се е случило, — може да сте сигурни, че съм оцелял след края му, макар че може би преживяването ме е променило за добро или за лошо, ваше право е да решите в коя посока точно.
Сигурно ще има места в книгата, където ще си кажете: „Хей, как тъй той знае, че се е случило туй събитие тука или че оня човек е казал или е сторил това и това, пък дори не е бил там?“ Отговорът на този въпрос е, че впоследствие съм открил достатъчно, че да запълня празните места, или в някои случаи съм си измислил какво е станало, или пък тук-там съм преценил, че непременно трябва да се е случило по определен начин, дори да не е било така.
Роден съм през юли 1952 г. Скоро ставам на четирийсет години1. Боже, какво число само, а? Вече не съм, както критиците ми обичаха да казват, „обещаващ млад талант“. Аз съм това, което съм. Пиша, откакто бях в началното училище и си измислях разни истории — много преди да разбера с точност какво всъщност правя. Публикуваха ме за първи път през 1978 г. Така станах писател. Или „автор“? Както казват „Бийтълс“, ако си с меки корици, значи си писател. Автор ставаш, когато те издадат с твърди корици. Едно е сигурно: бая ми се е втвърдила корицата. Понасял съм ритници и съм се усмихвал на добротата като всеки един друг брат и сестра в нашия въртящ се дом. И бях благословен с умението да създавам герои и светове на платното на живота. Писател? Автор?
А какво ще кажете за „разказвач“?
Искаше ми се да положа спомените си върху хартия, където ще мога да ги задържа. Знаете ли, аз вярвам в магията. Бях роден и израснах в магически времена, в магически град, сред магьосници. О, почти всички останали не осъзнаваха, че живеем в тази паяжина от магия, свързани със сребърния филигран на шанса и обстоятелствата. Но аз си го знаех през цялото време. Когато бях на дванайсет години, светът беше моят магически фенер и в неговото призрачно зелено сияние виждах миналото, настоящето и бъдещето. Вие вероятно също сте надничали в него; просто не си го спомняте. Виждате ли, аз смятам така: първоначално всички владеем магията. При раждането носим в себе си вихри, горски пожари и комети. Раждаме се способни да пеем на птиците и да четем облаците, и да виждаме съдбата си в песъчинките. Но след това ни училищосват магията направо от дън душите. Църквоскват ни я, нашляпват я, изпират я и я изресват. Слагат ни на правия и тесен път и ни нареждат да бъдем отговорни хора. Казват ни да се държим спрямо годините си. Казват ни да пораснем, Бога ми! И знаете ли защо ни го казват? Понеже онези, които го изричат, се боят от дивото и от младостта и понеже магията, която знаем, ги кара да се срамуват и да се натъжават, че са й позволили да увехне у тях.