По времето когато паркирахме наблизо пикапа, бялата църква на „Седъруайн Стрийт“ между „Бонър“ и „Шантък“, вече бе започнала да се пълни. Преминахме през валмата мъгла към светлината, която се лееше през витражните стъкла на входа на църквата, а прясно нанесената боя се стичаше от обувките ни. На сушина под надвисналите върби пред входа миряните събличаха дъждобраните си и затваряха чадърите. Църквата беше стара, построена през 1939-та, а варта падаше от стените на сиви ивици. Обикновено за Великден я стягаха като нова, но тази година дъждът бе победил бояджийската четка и косачката, така че в предния двор избуяваха плевели.
— Влизай, красавецо! Хайде, цветенце! Внимавай къде стъпваш, сладурче! Добро ти утро, слънчице!
Това беше д-р Лезандър, който изпълняваше ролята на църковен посрещач. Никога не пропускаше неделя, поне доколкото знаех. Д-р Франц Лезандър беше ветеринарят на Зефир, и миналата година тъкмо той бе лекувал Ребъл от глисти. Беше холандец, и макар че все още имаше тежък акцент, те с жена му Вероника, както ми каза татко, дошли чак от Холандия много преди да се родя. Сега беше в средата на петдесетте, около метър и седемдесет и пет висок, с широки рамене, плешива глава и имаше старателно оформена сива брада. Обличаше изискани костюми от три части, винаги беше с папионка и с боцнат в ревера карамфил и постоянно измисляше мили обръщения към хората, които влизаха в църквата.
— Добро утро, прасковке! — каза на усмихнатата ми майка. На баща ми, с когото се ръкува здраво и решително: — Достатъчно силен ли е дъждът за теб, дъждосвирецо? — а на мен, след като ме стисна за рамото и ми се усмихна така, че светлината блесна на сребърния му зъб: — Влизай вътре, жребче!
— Чу ли как ме нарече доктор Лезандър? — попитах татко, когато влязохме вътре. Жребче! — да получиш ново прозвище, пък макар и за ден, винаги си беше една от църковните радости.
Олтарът тънеше в омара, макар вентилаторите на тавана да работеха. Най-отпред бяха сестрите Глас, които изпълняваха дует за пиано и орган. Те бяха съвършената дефиниция на термина „странен“. Макар да не бяха идентични близначки, двете стари моми си приличаха досущ като леко изкривени отражения. И двете бяха високи и кокалести, Соня — с вдигната високо бяло-руса коса, докато Катерина се носеше с вдигната високо русоляво-бяла коса. И двете имаха очила с дебели черни рамки. Соня свиреше на пиано, но не и на орган, а Катерина — обратното. В зависимост кого питате, сестрите Глас — които явно постоянно се заяждаха една с друга, но живееха заедно на „Шантък Стрийт“ в къща, която приличаше на шоколадената къщурка на вещицата — и двете бяха или на петдесет и осем, или на шейсет и две, или на шейсет и пет. Странностите им завършваха с техните гардероби: Соня носеше само синьо във всичките му различни отсенки, а Катерина беше робиня на зеленото. Което бе довело до неизбежното: ние, децата, наричахме Соня Мис Синьогласна, а Катерина беше наричана… досетихте ли се? Но, странни или не, те двете определено умееха да свирят като истински дяволици.
Пейките бяха натъпкани почти до отказ. Църквата изглеждаше и приличаше на парник, в който цъфтят екзотични шапки. Множество посетители все още се опитваха да си намерят места, а един от разпоредителите — г-н Хорас Кайлър, който имаше мустак и наклонено ляво око, от което те побиваха тръпки, ако се взираш в него — дойде до пътеката да ни помогне.
— Том! Насам! За Бога, да не си сляп?
В целия широк свят има само един човек, способен да крещи в църквата като разгонен лос.
Беше се изправил и размахваше ръце като крила на мелница. Усетих как мама се намръщва, а татко я прегърна през кръста, сякаш да я предпази да не падне от срам. Дядко Джейбърд винаги правеше нещо, с което, както казваше татко, когато той не би могъл да ни чуе, „да си покаже рогата“ и днешният ден не беше изключение.
— Запазихме ви места! — изрева дядо ми и с това накара сестрите Глас да сбъркат — едната взе горна нота, другата долна. — Насам, преди някой да ги открадне!
Дедъ Остин и нана Алис също бяха на този ред. Дедъ Остин носеше крепонен костюм с такъв вид, все едно дъждът го бе свил с два размера, сбръчканият му врат — стегнат от колосаната бяла яка и синята папионка, оредялата му бяла коса — зализана назад и очите му — изпълнени с нещастие, докато си седеше, изпънал дървения си крак право под пейката на предния ред. Бе настанен редом с дядко Джейбърд, което допринасяше за обладалата го печал — те двамата си отиваха като кал и бисквити. Нана Алис обаче беше въплъщение на радостта. Носеше покрита с малки бели цветенца шапка, ръкавиците й бяха бели, а роклята — лъскавозелена като озарено от слънцето море. Милото й овално лице сияеше; тя седеше до баба Сара, а те двете си отиваха като маргаритки от един и същ букет. Точно сега обаче баба Сара дърпаше дядко Джейбърд за сакото — същият черен костюм, който той носеше и на Великден, и на погребения, в дъжд и слънце — и се опитваше да го накара да седне и да спре да регулира движението. Той тъкмо обясняваше на хората по реда да се нагъчкат по-плътно и след това ревваше: „Място за още двама тук!“