Демонката бе спечелила прякора си, понеже веднъж в час по рисуване спретна картинка на баща си с рога и заострена опашка и каза на г-жа Диксън, учителката, и на съучениците си, че нейното тате имало в дъното на гардероба си цяла купчина списания, в които момченца-демони си пъхат опашките в дупките на момиченца-демони. Но Демонката не само изкара наяве семейните си тайни — за часа по „покажи и разкажи“ тя донесе мъртва котка в кутия от обувки и с лепнати за очите пенита. За проекта в час по изкуство построи гробище от зелено и бяло „Плей-До“30, а на надгробните камъни бяха написани имената на съучениците й и датите на смъртта им, което предизвика изпадането в истерия на доста деца, осъзнали, че няма да доживеят до шестнайсет; освен това Демонката беше любител на странни овеществени шегички, включващи кучешко лайно, пъхнато между две филии хляб; говореше се също, че тя стояла зад взрива на тръбите в дамската тоалетна в началното училище на Зефир миналия ноември, когато всяка една тоалетна беше запушена с нотна хартия.
С една дума, Демонката беше странна.
А сега нейно царско странночество се взираше в мен.
Лека усмивка се разля по изкривената й уста. Не можех да отлепя поглед от пронизващите й черни очи, и си помислих: „Спипа ме!“ Проблемът с възрастните е, че когато искаш да ти обърнат внимание и да се намесят, умовете им са на мили надалеч; когато искаш да са много надалеч, те ти дишат във врата. Исках татко или мама, или който и да е, да каже на Бренда Сътли да се обърне и да слуша Преподобния Ловой, но, разбира се, все едно Демонката си бе пожелала да бъде невидима. Никой не я виждаше освен мен, жертвата й в момента.
Тя вдигна дясната си ръка като главата на малка бяла змия с мръсни зъби. Бавно, със злобно изящество, изпъна показалеца си и го насочи към едната от зейналите си ноздри. Пръстът й се зарови дълбоко в тази ноздра и имах чувството, че тя ще продължи да натиска навътре, докато потъне целият. След това полека го изтегли и на върха му блесна лъскава зелена бучка, голяма колкото царевично зърно.
Черните очи на Демонката не мигнаха. Устата й започна да се отваря.
Не, умолявах я, опитвайки се да й внуша мислите си. Не, моля те, недей!
Демонът насочи увенчания си със зелено пръст към влажното си розово езиче.
Не можех да сторя друго, освен да се взирам в нея, докато стомахът ми се връзваше в малък твърд възел.
Зелено на фона на розово. Мръсен нокът. Лепкав сопол, увиснал надолу…
Демонката близна пръста си там, където допреди малко се бе намирало зеленото нещо. Сигурно съм се втресъл бясно, понеже татко ме стисна за коляното и промърмори:
— Съсредоточи се!
Но, разбира се, той така и не забеляза невидимата Демонка и нейното представление на злостно мъчение. Тя ми се усмихна с доволни черни очи, а после обърна глава встрани и изпитанието ми приключи. Майка й вдигна ръка с космати кокалчета и погали огнените къдри на Демонката, сякаш тя беше най-сладкото момиченце, което някога е поемало от божия дъх.
Преподобният Ловой поръча на всички да се молят. Сведох глава и стиснах здраво очи.
На петата секунда от молитвата нещо се удари силно в тила ми.
Огледах се.
Задави ме ужас. Точно зад мен седяха Гота и Гордо Бранлин с очи с цвета на пикня и с погледи, сякаш наточени като ножове. От двете им страни родителите им бяха потънали дълбоко в молитва. Представях си, че се молят да бъдат освободени от бремето си. И двете момчета Бранлин носеха тъмносини костюми, бели ризи и еднакви вратовръзки, само дето тази на Гота имаше черни райета на бял фон, а тази на Гордо — червени. Гота, който беше по-голям с година, имаше и по-белезникава коса; тази на Гордо беше по-скоро златиста. Лицата им приличаха на злобни гравюри от кафяв камък и дори костите им — щръкнали напред долни челюсти, скули, които всеки момент щяха да разкъсат плътта, чела като плочи от гранит — подсказваха стаен гняв. В трескавите секунди, в които си позволих да се вгледам в лукавите им изражения, Гордо пъхна безцеремонно среден пръст в лицето ми, а Гота зареди сламка с друго твърдо, черно грахче.
30
Плей-До