— Кори, обърни се напред! — прошепна мама и ме дръпна. — Затвори очи и се моли!
Така и сторих. Второ грахче отскочи от тила ми. Тези чудесии могат да те нажилят като пчели. В течение на цялата молитва слушах как зад гърба ми братята Бранлин си шепнат и се кикотят като зли тролове. Главата ми служеше за днешната им мишена.
След като молитвата приключи, изпяхме още един псалм. Прозвучаха обявления, бяха приветствани гостите. Подносът за дарения тръгна да обикаля. Сложих на него долара, даден ми от татко именно с тази цел. Хорът пееше, сестрите Глас свиреха на пианото и на органа. Зад мен братлетата Бранлин се хилеха. После Преподобният Ловой се изправи отново, за да изнесе великденската меса и точно тогава стършелът кацна на ръката ми.
Дланта ми бе отпусната върху коляното. Не я помръднах, макар че страхът се изстреля нагоре по гръбнака ми като светкавица. Стършелът се намести между показалеца и средния ми пръст и остана там, а синьо-черното му жило потрепваше нервно.
Нека първо ви разкажа едно-друго за стършелите.
Те не са като пчелите. Пчелите са дебели и щастливи, и прехвърчат от цветенце на цветенце, без да ламтят за човешка плът. Осите са любопитни и от време на време ги прихващат бесните, но и те като цяло обикновено са предвидими и можеш да ги избегнеш. Стършелите обаче, особено онези тъмни и тънки, които приличат на кинжал с глава отпред, са родени да забиват това тяхно жило в епидермиса на смъртните и да извличат такъв писък, все едно сервитьор отваря бутилка изискано вино. Чувал съм, че ако си удариш главата в гнездо на стършели, усещането е извънредно сходно с това с въздушна пушка да те обстрелят със сачми. Виждал съм лицето на хлапе, ужилено по устните и клепачите, когато проучвало стара къща в средата на лятото; такова подуто мъчение не бих искал да пожелая дори на братята Бранлин. Стършелите са луди; те нямат ум или причини да те нажилят. Биха те жилили чак до костния ти мозък, ако успеят да забият жилата си толкова дълбоко. Пълни са с гняв, също като братята Бранлин. Ако дяволът наистина си има домашни любимци, то това не са нито черна котка, нито маймунка или гущер със суха кожа; начело в списъка е винаги ще бъде стършелът.
Трето грахче ме улучи по тила. Много болеше. Но аз се взирах в настаненото между показалеца и средния ми пръст насекомо и сърцето ми тупа-лупаше, и бях изтръпнал целият. Нещо прелетя край лицето ми и аз вдигнах глава — само за да видя втори стършел, който кръжеше около главата на Демонката и кацна на короната й. Демонката сигурно усети гъдел. Тя се пресегна и цъкна с нокът стършела, без дори да осъзнава какво е докоснала, а звярът излетя с яростно бръмчене на черните си криле. Помислих си, че на Демонката ужилването й е в кърпа вързано, но стършелът сигурно усети събратята си, понеже се понесе нагоре към тавана.
Преподобният Ловой вече наистина се бе задълбочил и проповядваше за разпнатия Иисус и за плачещата Мария, и за камъка, който бил изтърколен встрани.
Вдигнах глава към тавана на църквата.
Близо до един от въртящите се вентилатори имаше малка дупка, не по-голяма от четвъртак. Гледах точно към нея, когато отвътре изникнаха три стършела и се спуснаха надолу към паството. Няколко секунди по-късно се появиха още два и се завъртяха в мудния, захаросан въздух.
Над църквата изтрещя гръмотевица. Тътенът на дъжда буквално удави повишаващия се и затихващ глас на преподобния Ловой. Не знаех какво точно казва в момента — гледах отново стършела между пръстите ми, после върнах поглед към дупката на тавана.
Оттам излизаха още, спускаха се по спирала надолу във влажната, затворена, мокра от дъжда църква. Броях ги. Осем… девет… десет… единадесет. Някои от тях се лепваха за бавните лопати на вентилатора и ги яздеха като въртележка. Четиринадесет… петнадесет… шестнадесет… седемнадесет. Тъмен, гърчещ се юмрук от стършели се промуши през дупката. Двадесет… двадесет и един… двадесет и два. Спрях да броя на двадесет и пет.
Сигурно там горе на тавана имаше цяло гнездо, казах си. Вероятно гнездото беше с размер на футболна топка, пулсиращо във влажния мрак. Докато гледах, в плен на омая, досущ както Мария е била, когато странникът на пътя й е показал ранената си страна, от дупката изригнаха още дузина стършели. Никой друг не ги забелязваше. Да не бяха невидими, също както Демонката, докато си бъркаше в носа? Стършелите полека закръжиха по тавана, имитирайки вентилаторите. Сега вече бяха достатъчно на брой да оформят тъмен облак, сякаш бурята отвън бе намерила начин да се вмъкне вътре.