Стършелът между пръстите ми се размърда. Погледнах го и простенах, когато ново грахче се удари в основата на врата ми, точно там, където започваше да расте косата. Стършелът пропълзя по протежение на показалеца ми и спря на кокалчето. Жилото му бе опряно в плътта ми, усещах мъничкото му назъбено острие като зрънце счупено стъкло.
Преподобният Ловой вече беше в стихията си, жестикулираше бурно и косата му бе започнала да се разсипва напред. Отвън изтътна гръмотевица и дъждът зачука по покрива. Звучеше все едно навън е настъпил Денят на Светия съд, времето да се насече малко дърво и да се призоват живите твари по двойки. Всички други, но не и стършелите, добавих наум — този път можеше да поправим грешката на Ной. Продължавах да следя дупката на тавана със смес от почуда и ужас. Хрумна ми мисълта, че Сатаната е намерил начин да проникне на Великденската служба и ето го на, кръжеше над главите ни, търсейки плът.
Две неща се случиха едновременно.
Преподобният Ловой вдигна ръце и произнесе с високата си свещеническа каденца:
— И на славната заран след най-черния ден ангелите се спуснаха на земята и ааааах!
Той бе вдигнал длани към ангелите и внезапно усети как по тях пълзят малки крилца.
Мама положи длан върху моята, там където се намираше собственият ми стършел, и ме стисна обичливо.
Ужилиха я в същия миг, когато стършелите решиха, че проповедта на Преподобния Ловой е продължила достатъчно дълго.
Техният синьо-черен облак, над сто жила мощ се спусна като мрежа надолу върху главите на затворените в капан зверове.
Чух дядко Джейбърд да крещи:
— Кофаслайна! — когато го ръгнаха.
Нана Алис издаде оперетна, висока нота. Щом стършелите атакуваха врата й, майката на Демонката изпищя. Бащата на момиченцето вършееше из въздуха с тънките си ръце. Демонката избухна в смях. Зад мен малките Бранлин хълцаха от болка, забравили за стрелбата с грахчета. Навсякъде из църквата се разнасяха писъци и викове, хората във великденските си костюми и рокли скачаха и се бореха с въздуха, все едно се мъчеха да сграбчат дяволи от невидимо измерение. Преподобният Ловой танцуваше в пароксизма на агонията, тръскайки многократно нажилените си ръце, сякаш искаше да ги откачи от китките. Целият хор беше станал на крака и пееше, но не псалми, а пищяща песен от болка, докато стършелите ги жилеха по бузите, брадичките и носовете. Въздухът беше пълен с тъмни, вихрещи се течения, които влитаха в лицата на хората и се въртяха около главите им, все едно бяха корони от тръни.
— Навън! Навън! — крещеше някой. — Тичайте!
И зад мен врещяха хора. Сестрите Глас се пречупиха и хукнаха към изхода със стършели в косите. Всички наскачаха изведнъж и онова, което допреди броени секунди представляваше мирно паство, сега се превърна в мачкащо всичко по пътя си стадо побеснели говеда.
Стършелите правят такива неща с хората.
— Проклетият ми крак се заклещи! — извика дедъ Остин.
— Джей, помогни му! — викна баба Сара, но дядко ми Джейбърд вече си пробиваше с бой път през задъханата, гърчеща се маса от тела около пътеката.
Татко ме дръпна нагоре. Чух злобно бръмчене в лявото си ухо и в следващата секунда отнесох жило в ръба на ухото ми, което препълни очите ми със сълзи.
— Ау! — чух се да викам, макар че в цялата бъркотия от писъци и врясъци едно мъничко „ау“ нищо не променяше.
Обаче ме чуха още два стършела. Единият ме хвана за дясното рамо и ме улучи през все сакото и ризата; другият се стрелна към лицето ми като африканско копие и се вряза в горната ми устна. Издадох задавено грухтене — оубожейоууоуоу от вида, който обяснява извънредно много за тоновете изпитана болка, но не съдържа и една гласна мисъл и на свой ред взех да се боря с бръмчащия въздух. Стресна ме остър смях когато погледнах към Демонката, през сълзящите си очи видях, че тя скача нагоре-надолу по пейката, устата й е цепната в усмивка, а по цялото й лице греят червени подутини.
— Всички вън! — изкрещя д-р Лезандър.
Три стършела се бяха вкопчили в плешивия му череп и го жилеха зверски, а сивокосата му съпруга с упорита гримаса вървеше отзад, украсената й със синьо великденска шапка бе килната встрани и по широките и рамене пълзяха насекоми. Тя стискаше с една ръка библията, а с другата чантичката си и с тях нанасяше зловещи удари на атакуващите рояци, стиснала зъби в праведен гняв.