Забавно е как понякога, когато погледнеш към хората, които са те довели на този свят, се виждаш съвсем ясно в тях. Осъзнаваш, че всеки един от нас представлява компромис на природата. Притежавах тънките кости на мама и вълнистата й, тъмнокафява коса, но татко ми беше дал сините си очи и острия си гърбав нос. Притежавах дългите пръсти на мама — „ръце на художник“, обичаше да ми казва тя, когато се тревожех, че пръстите ми са толкова тънички — и дебелите вежди на татко, както и малката вдлъбнатина на брадичката му. Понякога си мечтаех да заспя нощес и да се събудя, превърнал се в истински мъж като Стюърт Уитман в „Брегът на Цимарон“9 или Клинт Уокър в „Чейен“10, но истината беше, че растях слабо, жилаво хлапе със среден ръст и външен вид и можех да се слея с тапет, ако затворех очи и затаях дъх. Във фантазиите си обаче следях нарушители на закона заедно с каубоите и детективите, които всяка нощ се строяваха на телевизора за парад пред нас, а навън в горите, които се простираха зад къщата ни, помагах на Тарзан да призовава лъвове и стрелях по нацисти в самотната си война. Имах малка група приятели, момчета като Джони Уилсън, Дейви Рей Кълан и Бен Сиърс, но не бях от хлапетата, които може да наречете „популярни“. Понякога се притеснявах да говоря с хора и езикът ми се връзваше на фльонга, така че си затварях устата. Ние с приятелите ми бяхме на една възраст, с един ръст и темперамент — избягвахме онези, които не можехме да набием, и до един бяхме смотани бойци.
По това време, струва ми се, започна „писането“. Или „реденето“ ако щете. Подреждане на обстоятелства, оформяне на света по начин, който е редно да бъде, ако Бог не си беше затворил очите и стиснал зъбите. В реалния свят нямах власт; в моя свят бях като пуснат на свобода Херкулес.
Сигурен съм, че съм наследил една определена черта от дядко ми Джейбърд11, бащата на татко: любопитството му за света. Той беше на седемдесет и шест години и корав като бича пастърма, имаше мръсна уста и още по-мръсен характер, и вечно обикаляше из горите около фермата си. Носеше вкъщи чудесии, от които на баба ми Сара й призляваше: змийски кожи, празни стършелови гнезда, дори животни, които беше намерил умрели. Обичаше да разрязва разни твари с джобното си ножче и да им гледа вътрешностите, а парчетиите от тялото им редеше една по една върху вестници. Веднъж беше окачил мъртва жаба на дърво и ме покани да гледам заедно с него как се хранят мухите. Домъкна у дома конопен чувал листа, изсипа ги в предната стая12 и оглеждаше всяко едно с лупа, като записваше разликите помежду им в едно от стотиците си малки тефтерчета „Нифти“. Събираше угарки от пури и изсъхнал изплют тютюн за дъвчене, които пазеше в стъклени съдини. Можеше да седи с часове в мрака и да гледа луната.
Може и да беше луд. Може би „луди“ биват наречени всички, които запазват магията в себе си, след като вече са излезли от детството. Но дядко Джейбърд ми четеше неделните комикси и ми разказваше истории за обладаната от духове къща в малкото селце, където бе роден. Дядко Джейбърд може да беше зъл и глупав, и дребнав, но той запали свещта на чудото в мен и на тази светлина можех да надзърна много далеч извън Зефир.
Онази сутрин преди изгрев-слънце седнах да закусвам с татко и майка в същата ни на „Хилтоп Стрийт“ а годината бе 1964-та. Вятърът носеше аромата на големи промени — неща, за които си нямах и представа. Знаех само, че в точно този момент имам нужда от още една чаша портокалов сок, както и че се каня да помагам на татко по маршрута му, преди да ме откара до училище. Така че когато закуската приключи и измихме чиниите, след като бях излязъл на студа да кажа добро утро на Ребъл и да му дам неговия „Грейви Трейн“13, а мама ни целуна с татко, аз си облякох подплатеното с вълна яке, взех си училищните тетрадки и ето ни, потеглихме в кашлящия стар пикап. Освободен от клетката си в задния двор, Ребъл ни последва на известно разстояние, но на ъгъла на „Хилтоп“ и „Шоусън“ навлезе в територията на Бадауг, доберман-пинчера на семейство Рамзи, и дипломатично се оттегли назад под тътнежа на яростно джафкане.
А пред нас се простираше Зефир, затихнал в съня си град, озарен от белия сърп на луната в небето.
Светеха няколко прозореца. Малко бяха. Все пак още нямаше и пет заранта. Сърповидната луна осветяваше бавното течение на река Текумзе и ако Стария Мойсей плуваше в нея, значи целуваше тинята с кожестия си корем. Дърветата по тротоарите на улиците в Зефир бяха все още без листа, а клоните им потрепваха на вятъра. Светофарите — и четирите, разположени на онова, което можеше да мине за главни кръстовища — примигваха в жълто в умерен ритъм. На изток реката бе прекрачена от разположен в широко ждрело каменен мост с намусени гаргойли. Твърдеше се, че лицата на издяланите през двайсетте години чудовища имитирали различни конфедеративни генерали — един вид паднали ангели. На запад шосето се виеше през гористите хълмове и водеше към други градове. Железопътна линия прерязваше Зефир от север, минаваше право през района на Брутън, където живееха всички черни. На юг беше разположен градският парк, където се издигаше сцената и в земята бяха издълбани няколко бейзболни бази. Паркът бе кръстен на Клифърд Грей Хейнес, основателя на Зефир, и там имаше негова статуя — седнал на камък с облегната на дланта си брадичка. Татко казваше, че Клифърд му приличал на човек със запек, дето нито може да си свърши работата, нито да стане от клекалото. Още по на юг, Шосе 10 напускаше границите на Зефир и се виеше като черна отровна змия през блатистите гори, покрай парк с каравани и покрай Саксън Лейк, езерото с никому неизвестна дълбочина.
11
Джейбърд
12
„Предна“ стая — хол или гостна на първия етаж в типичните американски южняшки къщи; „приемна“, в която се влиза от антрето и през която се минава, за да се стигне до другите помещения на първия етаж и до стълбите за втория.