Рей Бредбъри
Момчета! Отглеждайте гигантски гъби във вашите мазета!
Хю Фортнъм се събуди от съботната суматоха. Остана да лежи със затворени очи, поглъщаше с наслада всеки звук.
Долу в тигана се пържеше бекон; Синтия го събуждаше с вкусотии вместо с викове.
В другия край на коридора Том вземаше душ.
А чий далечен глас вече проклинаше времето и сезоните сред бръмченето на пчели и водни кончета? Госпожа Гудбоди ли? Да. Християнската великанка, извисяваща се цели шест стъпки на бос крак, невероятна градинарка, осемдесетгодишна вегетарианка и градски философ.
Той стана, откачи мрежата на прозореца и показа глава навън, за да чуе вика й.
— Ето ви! Ето ви и това! Сега ще ви дам да се разберете! Ха!
— Щастлива събота, госпожо Гудбоди!
Старицата замръзна в облака спрей срещу насекоми, пръскан от огромно пръскало.
— Глупости! — изкрещя тя. — Какво й е хубавото с всички тия зверове и досадници?
— Този път какви са? — викна й Фортнъм.
— Не искам да го казвам и на свраките, но… — тя се огледа подозрително, — какво ще кажете, ако споделя, че бях в първата линия на отбраната срещу летящите чинии?
— Чудесно — отвърна Фортнъм. — Значи в близко бъдеще да очакваме редовни полети между световете.
— Вече ги има! — Тя натисна помпата и насочи спрея под живия плет. — Ето! На ви!
Той прибра глава от свежия ден; първата реакция нещо не бе така въодушевяваща, както се бе надявал. Горката госпожа Гудбоди. Неизменното въплъщение на здравия разум. А сега какво? От годинките ли е?
На вратата се звънна.
Той грабна халата и вече слизаше по стълбите, когато чу нечий глас.
— Специална доставка. Фортнъм?
В следващия момент Синтия идваше с малък пакет в ръка.
— Специална въздушна пратка за сина ти.
Том се втурна долу като стоножка.
— Еха! Това трябва да е от Невероятния парник от Великите мочурища!
— Иска ми се и аз да се вълнувам така на обикновената поща — отбеляза Фортнъм.
— Обикновена ли?! — Том скъса канапа и раздра опаковката. — Не четеш ли задните страници на „Наука и техника“? Е, ето ги и тях!
Всички занадничаха в малката отворена кутийка.
— Тях? — попита Фортнъм.
— Горските гигантски гъби с гарантиран растеж, дето се отглеждат в мазето!
— Ох, разбира се — рече Фортнъм. — Ама че глупаво от моя страна.
— Тези дребосъци ли? — Синтия присви недоверчиво очи.
— „Баснословен растеж за двайсет и четири часа — изрецитира по памет Том. — Засадете ги в мазето…“
Фортнъм и жена му се спогледаха.
— Е, по-добре е от жаби и зелени змии — отстъпи тя.
— Разбира се, че е по-добре! — И Том хукна.
— А, Том — непринудено се обади Фортнъм.
Том спря при вратата на мазето.
— Том — рече баща му. — Следващия път и обикновена поща ще свърши работа.
— А бе — каза Том. — Направили са някаква грешка, решили са, че съм някоя едра риба. Специална въздушна пратка, кой може да си го позволи?
Вратата на мазето се затръшна.
Леко объркан, Фортнъм прегледа набързо опаковката и я пусна в кошчето. На път към кухнята отвори вратата на мазето.
Том вече бе коленичил и копаеше пръстта с малкото гребло.
Фортнъм усети лекия дъх на жена си до себе си. И тя се взираше в прохладния полумрак.
— Надявам се, че става въпрос за гъби. А не за… мухоморки?
Фортнъм се разсмя.
— Добра реколта, фермер!
Том вдигна глава и им махна.
Фортнъм затвори вратата, хвана жена си под ръка и я поведе към кухнята. Чувстваше се отлично.
По обед, докато пътуваше към най-близкия супермаркет, видя Роджър Уилис, познат от Ротари клуб и учител по биология в градската гимназия. Махаше енергично от тротоара.
Фортнъм отби и отвори вратата.
— Здрасти, Роджър, да те хвърля ли донякъде?
Уилис моментално скочи вътре и затръшна вратата.
— Тъкмо теб търсех. Откога се каня да ти звънна. Можеш ли да се направиш на психиатър за пет минути?
Фортнъм изгледа внимателно приятеля си и подкара мълчаливо.
— Добре. Давай.
Уилис се облегна и заразглежда ноктите си.
— Хайде просто да пообикаляме малко. Така. Добре. Ето какво искам да кажа. Нещо не е наред със света.
Фортнъм се разсмя.
— Че кога е било иначе?
— Не, не, искам да кажа… става нещо странно… нещо незабележимо.
— Госпожа Гудбоди — промърмори по-скоро на себе си Фортнъм и млъкна.
— Госпожа Гудбоди ли?
— Тази сутрин говореше нещо за летящи чинии.
— Не. — Уилис нервно захапа кокалчето на показалеца си. — Никакви чинии. Или поне според мен. Кажи ми, какво всъщност е интуицията?
— Съзнателно приемане на нещо, което дълго време е било в подсъзнанието. Само не цитирай аматьорските ми напъни! — Фортнъм отново се разсмя.