— Добре, добре! — Уилис се обърна със светнало лице. Настани се по-удобно на седалката. — Точно! Нещата се трупат, нали? В един момент ти се налага да се изплюеш, ама нямаш спомен как се е събрала слюнката. Ръцете ти са мръсни, без да знаеш как е станало. Прах пада отгоре ти всеки ден, но не я чувстваш. Но когато се натрупа достатъчно, можеш да я видиш. Мен ако питаш, именно това е интуицията. Е, каква ли прах се е трупала върху мен? Няколко метеора в небето през нощта? Шантаво време малко преди разсъмване? Не знам. Някакви цветове, миризми, начинът, по който поскръцва къщата в три сутринта? Внезапно настръхване? Знам само, че проклетата прах се е събрала. И го разбрах съвсем ненадейно.
— Да. — Фортнъм започна да усеща безпокойство. — Но какво точно си разбрал?
Уилис погледна ръцете в скута си.
— Страх ме е. Не ме е страх. После отново ме е страх, посред бял ден. Ходих на лекар. Бил съм тип-топ. Нямам проблеми в семейството. Джо е чудесно момче, добър син. Дороти? Страхотна. Не ме е страх да остарея или да умра с нея.
— Късметлия.
— Остави го късмета ми. Вцепенявам се от страх, честно. За себе си, за семейството. В момента дори и за теб.
— За мен ли?
Спряха на едно празно място край супермаркета. Последва момент на пълно мълчание, през който Фортнъм се обърна и огледа изпитателно приятеля си. От гласа на Уилис внезапно го бяха побили тръпки.
— Боя се за всеки — рече Уилис. — За твоите приятели, за моите, за техните приятели и тъй нататък. Тъпа работа, а?
Уилис отвори вратата, излезе и надникна в купето.
Фортнъм усети, че трябва да каже нещо.
— Е, какво можем да направим по въпроса?
Уилям погледна нагоре към ослепителното слънце.
— Бъди нащрек — бавно каза той. — Отваряй си очите на четири. Няколко дни наблюдавай всичко.
— Всичко?
— Не използваме и половината от онова, което ни е дал Бог. Трябва да чуваме повече, да усещаме повече, да надушваме повече, да вкусваме повече. Може да има нещо в начина, по който вятърът развява онези бурени там. Или пък в отблясъците на слънцето в телефонните жици, или в пеенето на цикадите в брястовете. Трябва просто да поспрем, да погледаме и да послушаме няколко дни и нощи, а после да сравним чутото и видяното. И тогава ако ми кажеш да си затворя устата, ще го направя.
— Става — каза Фортнъм малко по-приповдигнато, отколкото се чувстваше. — Ще се оглеждам. Но как да позная нещото, когато го видя?
Уилис впери поглед в него и каза тихо:
— Ще го познаеш. Трябва да го познаеш. Иначе е свършено. С всички ни.
Фортнъм затвори вратата, без да знае какво да каже. Усети, че се изчервява от смущение. Уилям го надуши.
— Хю, мислиш ли, че съм… паднал зад борда?
— Глупости! — побърза да каже Фортнъм. — Просто си изнервен, това е. Няма да е зле да си вземеш една седмица отпуска.
Уилис кимна.
— До понеделник вечер?
— Когато кажеш. Намини.
— Надявам се да намина, Хю. Наистина се надявам.
И Уилис забърза през обраслия със сухи бурени паркинг към страничния вход на супермаркета.
Фортнъм гледаше след него и изведнъж изгуби всякакво желание да се движи. Откри, че диша много бавно и дълбоко, че преценява тишината. Облиза устните си, усети вкуса на сол. Погледна ръката си върху отворения прозорец на вратата — слънцето изгаряше златистите косъмчета. Вятърът духаше на воля из празния паркинг. Приведе се да погледне към слънцето, а то му отвърна с един тъй зашеметяващ и ослепителен блясък, че го накара да тръсне глава. Издиша. Изсмя се на глас. И потегли.
Чашата лимонада бе студена и възхитително потна. Ледът мелодично звънеше, а самата напитка бе точно толкова тръпчива и сладка на езика, колкото я харесваше. Отпи с наслада, облегна се назад в люлеещия се стол на потъналата в здрач веранда и затвори очи. Щурчетата свиреха в поляната. Синтия, която плетеше на верандата срещу него, го изгледа любопитно. Усещаше, че е напрегната.
— С какво си се захванал? — попита го най-сетне.
— Синтия, интуицията ти работи ли? — отвърна той. — Ще има ли земетресение? Ще потъне ли сушата? Ще се обяви ли война? Или само ралицата ще умре от главня?
— Задръж. Дай да видя какво ми казват костите.
Отвори очи и се загледа как Синтия затваря своите и застава неподвижно като статуя, с ръце на коленете. Накрая тя поклати глава и се усмихна.
— Не. Няма война. Нищо няма да потъне. Дори главня няма. Защо?
— Днес ми върви на вещатели на края на света. Е, двама са, но…
Мрежестата врата рязко се отвори. Фортнъм подскочи, сякаш са го ударили.