Синтия влезе много бавно в гостната и каза:
— Чувствам се адски глупаво.
— А на мен знаеш ли какво ми е?
— Тогава кой е пратил телеграмата? И защо?
Той си наля скоч и спря в средата на стаята, загледан в чашата.
— Радвам се, че Роджър е добре — каза жена му.
— Не е — отвърна Фортнъм.
— Но ти току-що каза…
— Нищо не съм казвал. В края на краищата не можем да го смъкнем от влака, да го вържем и да го замъкнем в дома му, щом настоява, че е добре, нали така? Не. Той е пратил телеграмата, но след това е размислил. Защо, защо, защо? — Фортнъм крачеше напред-назад и отпиваше от питието си. — Защо да ни предупреждава за специалните доставки? Единствената, която сме получавали през годината, е тази на Том от сутринта… — Гласът му заглъхна.
Преди да успее да помръдне, Синтия се бе озовала до кошчето и вадеше смачканата опаковъчна кутия.
„Ню Орлиънс, Луизиана“ — гласеше печатът върху марката. Синтия вдигна поглед.
— Ню Орлиънс. Не пътува ли и Роджър натам?
В ума му изщрака брава, някаква врата се отвори и затвори. После щракна друга брава, друга врата се отвори и затвори. Замириса на влажна пръст.
Ръката му сама набра номера. След дълго чакане Дороти Уилис вдигна. Представи си я как седи сама в къщата, запалила всички лампи. Поговори тихо с нея за това-онова, после прочисти гърлото си.
— Дороти, виж какво. Знам, че звучи глупаво. През последните няколко дни да сте получавали някакви специални доставки?
Гласът й бе слаб.
— Не… Не, чакай малко. Преди три дни. Но си мислех, че знаеш! Всички момчета от квартала са се захванали.
Фортнъм внимателно прецени думите си.
— С какво са се захванали?
— Но защо питаш? В отглеждането на гъби няма нищо лошо, нали?
Фортнъм затвори очи.
— Хю? Чуваш ли ме? — попита Дороти. — Казах, че няма нищо лошо в…
— Отглеждането на гъби ли? — най-сетне каза Фортнъм. — Да. Нищо лошо. Абсолютно нищо.
И бавно затвори.
Завесите се развяваха като воали лунна светлина. Часовникът тиктакаше. Среднощният свят изпълни стаята. Той чу ясния глас на госпожа Гудбоди от сутринта. Сякаш оттогава бяха минали милион години. Чу как Роджър смрачава деня по обед. Как провинциалните ченгета го ругаят по телефона. После отново чу Роджър, на фона на отдалечаващия се тътен на влак. И накрая гласа на госпожа Гудбоди зад живия плет.
— Господи, колко бързо растат!
— Какво расте бързо?
— Marasmius oreades!
Рязко отвори очи. Седна в леглото.
След минута вече бе долу и прелистваше пълния речник.
Пръстът му следеше думите.
„Marasmius oreades — гъба, често срещана по ливади през лятото и началото на есента…“
Затвори речника.
Излезе в нощта и запали цигара.
Един метеор блесна в небето и изгоря. Дърветата шумоляха тихо.
Вратата се затвори.
Синтия по халат застана до него.
— Не можеш да спиш ли?
— Сигурно от топлината.
— Не е топло.
— Не е, права си. Всъщност дори е студено.
Дръпна два пъти от цигарата. Заговори, без да се обръща към нея.
— Синтия, ами ако… — Изсумтя и млъкна за момент. — Ами ако Роджър е бил прав сутринта? Ами ако госпожа Гудбоди също е била права? Ами ако наистина се случва нещо ужасно? Като например — той кимна към обсипаното с безброй звезди небе — Земята да бъде нападната от някакви пришълци от други светове.
— Хю…
— Не, остави ме да си фантазирам.
— Няма никакво нападение, очевидно е. Иначе щяхме да забележим.
— Да кажем, че сме забелязали само наполовина, че нещо ни е разтревожило. Какво? Как биха могли да ни нападнат? По какъв начин биха го направили?
Синтия погледна към небето и понечи да каже нещо, но той продължи:
— Не, не става въпрос за метеори или летящи чинии — това са неща, които можем да видим. Какво ще кажеш за бактерии? Те също могат да дойдат от космоса, нали?
— Да, чела съм нещо по въпроса.
— Сигурно всяка секунда ни бомбардират милиарди спори, семена, прашец, вируси и какво ли не, и това е от милиони години. Дори в момента може би стоим в някакъв невидим дъжд. Пада над цялата страна, над градовете, градчетата, дори в градината ни.
— В нашата градина?
— Ив градината на госпожа Гудбоди. Но хора като нея винаги изскубват бурените, пръскат отрови, разкарват разните мухоморки и треви. Трудно би било извънземен живот да оцелее в големите градове. Климатът също е проблем. Най-подходящо би било на юг — Алабама, Джорджия, Луизиана. Биха могли да процъфтяват в тресавищата.
Синтия вече се смееше.
— Стига бе, да не би да вярваш, че онзи Невероятен парник от Великите мочурища или как беше там, откъдето пратиха колета на Том, е притежание и се управлява от двуметрови гъби от друга планета?