Константин Константинов
Момчета
Продължително тихо изсвирване се чу под прозорците. Борю скочи от миндера, грабна шапката и се изправи ослушан. Нищо. Откъм стаите не идеше никакъв шум освен високо сумтене на спящи хора. Там след обяд почиваха родителите му. Тука, в широкия джамлък, само клоните на салкъма, размърдани от ветреца, леко драскаха по стъклото. Слънцето, което се промушваше между тия клони, разлюляваше при всяко мръдване на дървото една чудновата мрежа от петна върху пода на чардака. За минута Борю се загледа в този пъстър въздушен килим, който се носеше без шум, като жив, ту към едната, ту към другата страна, докато най-сетне се закрепи на едно място. Това беше толкова хубаво, че той тутакси забрави всичко останало.
Ново, по-силно свиркане се разнесе отвън. Той нахлузи шапката и тръгна на пръсти към външната врата, обръщайки се при всяка стъпка. Отвори полекичка вратата, отново се ослуша, затвори внимателно и вече без страх пое към дървените стъпала.
Още от прага блясъкът и жегата на летния ден го потопиха цял. Той прижумя леко замаян. После очите и тялото му се отпуснаха, свикнали вече с това първо премаляване, което се превръщаше веднага в приятна възбуда. Напреде, чак до хоризонта, лежеше полето, напечено от слънцето и нашарено с големи неправилни петна: тъмножълти пожънати нивя, дето стояха тук-там неприбрани още кръстци, сиви, като че напрашени бостани, с високи пъдарници между натъркаляните лъскави дини, зелени ивици от буйна царевица. Един бял път режеше полето надве, отиваше към моста и после се губеше отвъд него. Сух мирис на пръст и слама и лениво църкане на жетварчета идеше от тая страна. От другата беше Тунджа. На едно пространство около километър тя тихичко се плакнеше, скрита от гъсти, големи върби, изкривени и надвесени над самата вода. На отсамния бряг, отдалечени една от друга, се редяха две големи воденици с по три камъка и с по една господарска къща за през лятото. Тук винаги беше прохладно, бучаха бентовете, пръскаше воден прах, лъхаше на тиня и прясно брашно. По стотина стари дървета наоколо — дъб, бряст и диви круши — придаваха на всяка воденица вид на малко, залесено имение. По-долу беше мостът. Досам него, отсреща, се бе разположил цигански катун, а по-отвъд червенееха, разтопени от жегата, покривите на голямо полско село. Още отдалеч там се виждаха облаци златист прах: беше почнала вече вършитба.
Борю бързо слезе и зави зад къщата. Под едно хралупесто дърво го чакаха Дечо и Златан.
— Хуу! Три пъти вече даваме сигнал!… Хайде!
Наоколо беше сенчесто, буренясало, като в дива гора. Земята бе покрита със сухи клончета, жълъди и коприва. Въздухът, прохладен, но задушен и тежък от високите клонести дървета, промушвани тук-там от някой остър слънчев лъч. Дълбоката тишина се размърдаше само от бръмчене на оса или изпърхване на невидима птица. Трите деца изглеждаха съвсем мънички между дънерите на грамадните дървета.
Тук беше тяхното сборно място. Те бяха почти връстници, познаваха се от града, но се сдружиха през това лято. Семейството на Борю гостуваше у приятели, собственици на едната воденица. Дечо бе дошъл при дяда си, който имаше другата. Бащата на Златана държеше ханчето при моста. Всеки ден след обяд те се събираха тук и тръгваха нанякъде. Обикновено напред вървеше Златан. Сега той теглеше с връв мъничка, изработена от него, дървена количка-топче с цев от стар патрон. След него крачеше Дечо, високо, чернооко момче с дълъг нос и сключени дебели вежди, от което винаги изглеждаше малко умислен. В джобовете си той постоянно носеше разни научни книжки — исторически, географски и др. Година по-голям от Борю, който току-що бе навършил дванадесет, той беше с няколко месеца по-малък от Златан. Борю и по вид беше най-малък от тримата: дребничък, с учудени сини очи, упорито носле и големи, стърчащи отстрана уши. По мълчаливото съгласие на всички командата идеше винаги от Златан. Той беше Златан големият — защото имаше и друг, малък Златан, седем-осемгодишен, Борюв съсед, син на заможен търговец в града. Те пък имаха малък чифлик до селото. Сега семейството летуваше в чифлика — майката с двете дъщери, по-голямата, Руска, вече мома, Пенито, другарка на Борю в училище, и Златан. Онзи, малкият, хрисим и глупавичък, не приличаше на тоя тук — големия Златан. Този беше напуснал училище преди две години и помагаше на баща си в ханчето. Единият му крак беше малко по-къс и той леко понакуцваше, но това никак не му пречеше ни да се катери по дърветата, ни да акробатствува. Рус, без вежди, със старешко лице на кьосе, той цял ден беше в движение, умееше всичко — дялаше разни колца, сандъчета, знаеше да плува, разбираше от добитък, ловеше риба с ръце, беше приятел на всички каруцари.