До един стар бряст Златан спря. В издутата му риза от сиво платно нещо промърда и той се попристегна. Другите приближиха. Той скри в тревата топчето и рече:
— Щом се окъпем, ще гръмнем!
— Ами барут? — обади се Дечо.
— Не бой се, пълен е. Имам още за два пъти.
— Че то, и ние сами можем да си направим… — продължи Дечо.
— Е-ех! Малко е готов барут, ами сами ще правим! Емина-аа, пъдарят, има ей такава торбичка за чифтето си… Знам къде я крий…
Отново нещо замърда под ризата му. Той бръкна вътре, извади едно след друго два сивоморави гълъба и ги показа в двете си ръце на учудените момчета.
— Я!… Смених ги с моите стари, такладжиите… Тез са по-хубави, качулати. Държах ги десет дена в кафез. Сега ще ги пусна, че да видим — ще се върнат ли, или ще избягат при стария си чорбаджия… Я, я! Гледай какви са наперени!…
Той дигна гълъбите до лице, пъхна поред човките им между устните си и им пусна по малко плюнка. Сетне, като разтвори бавно ръце, изведнъж изкусно ги подхвърли във въздуха. С мек плясък птиците се издигнаха, мушнаха се през процепите на клоните и изчезнаха. Трите деца извиха глави нагоре и дълго търсеха да ги съзрат.
Златан се усмихна щастливо и седна.
— Довечера ще видим… Ако се приберат — добре, ако не — ще да си взема моите…
Другите двама се настаниха насреща му. Изведнъж той се закикоти.
— Ей, момчета! Знаете ли какво видях тази сутрин?… Хи-хи-хи! Рано-рано, дето викат, по роса…
Борю и Дечо се усмихнаха предварително. Той сниши глас, все тъй разкикотен.
— Рано-рано… Джамиле, циганката, и Диню, вашия — обърна се той към Дечо — дерменджия… В мисирлика, отсам моста… — И направи с ръка неприличен жест.
Дечо източи врат, рече да попита нещо, но не се реши. Борю се зачерви, мигна два-три пъти, не можа да разбере какво искаше да каже Златан и го загледа в очите. Но тоя бе престанал вече да се смее, замълча малко и неочаквано се обърна:
— Дечо, я дай тютюна! Да изпушим по един цигар…
И измъкна от джоба си тънка, измачкана хартия. Дечо извади изсушени царевични коси и му ги подаде. Изведнъж Борю усети една дълга, сладостна тръпка, която мина по тялото и запуши гърлото му. Ха! Значи, сега ще стане това?… Ни веднъж до днес той не бе пушил. Сега за пръв път щеше да опита. Това беше съвсем неочаквано, необикновено и затова още по-привличащо. Той пое късчето хартия с купчина кафяви реси отгоре и се помъчи да свие цигара, ала ръцете му подскачаха. Дечо съсредоточено валяше своята, също тъй несръчно. Златан, захапал вече дебела, мека цигара, ги гледаше насмешливо. Най-после направи и на двамата по една и им ги подаде.
— Вижте само някой да не гледа! — рече той шепнешком.
В малката кория беше тихо, само листата прошумоляваха и по земята тук-там играеха слънчеви петна.
Трите цигари с мъка се запалиха. Те сладняха, пускаха гъст бял дим, от който веднага идеше кашлица, разлепяха се и дебели влакна падаха на земята. Ала Борю продължаваше да опитва и при всяко смукване някакво остро премаляване го заливаше отвътре, като шемет. Ето, значи това е то — забраненото, достъпно само за големите! Сега и той го вкусва! Главата му се замайваше, искаше му се да направи нещо друго, нещо по-голямо, но не знаеше точно какво. Също тъй беше, когато играеха веднъж на криеница и Пенито бе до него, зад бъчвата в зимника. То се бе притиснало, долепило лице до неговото и той усещаше дъха му, който смътно миришеше на мляко. Той не разбираше тогава какво му е, но неочаквано стисна ръката на момиченцето над лакътя толкова силно, че то извика…
Затръшна се наблизо врата, чуха се стъпки и проточен вик от къщата:
— Кът-кът-кът-кът!
В един миг цигарите бяха смачкани и тримата размахаха ръце да развеят дима.
— У-у! То било Кера, слугинята — обади се Дечо. — Храни кокошките… Язък! Отидоха цигарите!…
Слугинята се прибра. Момчетата отново се простряха на земята. Стана съвсем тихо. Златан се промъкна още по-близо до другите. Гласът му бе снишен и тайнствен:
— Ей, чухте ли? Таласъмът пак се показал онази нощ!
— Кой таласъм?… Кога? — скочи Борю.
— Кой таласъм?… Само ти не знаеш! Онзи от запустелия кантон… Дето заклаха турчето преди две години… Не беше излизал от Великден…
— Кой го е видял, кажи де? — събра сърдито веждите си Дечо.
— Днес на обяд Сандю, арабаджията, разправяше на всички… „Карах, вика, кирия от гарата, пък бях закъснял. Тъмно като катран… Задрямал съм, вика, облегнат на чувалите… Конете си знаят пътя, сами вървят… По едно време, вика, като изкрещя нещо до ушите ми, като се метна на раменете ми, натисна ми врата, не мога, вика, да мръдна. Пък конете цвилят и хвърчат в кариер! Хеле, не знам вече как, откопчих дясната си ръка, докопах камшика, шибнах колкото сила имам зад гърба си! И чух го, вика, пак, като изпищя… Пусна ме, вика, най-сетне, ама бях ни жив, ни умрял. Конете като бесни — мятат се, пръхтят, ще скъсат каишите. Че като почнаха да валят, брате, едни камъни подире ми, ей такива ѐ, колкото юмрук — на̀, още имам буци по главата си… Нейсе, вика… Тоз път отървах кожата, ама друг път, вика, алтъни да ми дават, нощя покрай туй място не минавам! Още, вика, пищи в ушите ми…“