Настъпи дълго мълчание. Прошумоля ветрец. Една гнила круша тупна наблиза. Децата трепнаха.
— Приказки! — размърда се Дечо. — Лъже ви и вий вярвате. Приказки! Таласъми няма, хората са го доказали научно…
— Мале-мале! Няма ли! Я да те заведа някоя вечер нататък по месечина — заклати глава Златан — да го чуеш как плаче в тъмното като малко котенце, пък сетне запляска криле и вземе да кукурига като петел, че ще те питам тогаз — има ли, няма ли…
Борю бе опулил сините си очички и гледаше ту единия, ту другия.
— Мислиш, че ме е страх ли? — подсмръкна Дечо. — У-ха! Ще ме е страх от таквиз бабини деветини! Да отидем, когато речеш!… Ама сега я да вървим да се къпем!
— Вярно! — скочи Златан. — Да вървим, че я вижте слънцето — де се е чак спуснало!
Бързо, като подгонени, излязоха от притаената горичка. На тая страна брегът се снишаваше към реката, разляна в широк и спокоен завой. Тук върбите бяха по-редки и зад сянката, която хвърляха, водата остро блестеше под слънцето. Долу, в другия край на завоя, реката бе издълбала коритото си, отвъдният бряг се издигаше стръмен като стена, с хубав пясък в подножието и образуваше там нещо като естествен басейн за къпане. Но момчетата се спряха тук, окачиха дрехите си на една изкорубена върба и влязоха във водата. В началото плиткият бряг беше тинест, със застояли места, дето пъкаха като дребни пиявици безброй попови лъжички. По-навътре дъното беше покрито с пясък и изгладени камъчета и реката едва-едва се движеше. Топлата вода се усещаше само като някакво леко, почти въздушно гъделичкане на тялото. От двете страни лежеше полето — горещо, отпуснато, огромно — и по него в тоя час не се виждаше жива душа. В чистото небе плуваха два големи, бели като преспи облака.
Златан се бухна веднага в едно дълбоко място, скри се под водата, като пусна няколко мехурчета, за да уплаши другите, и след малко се показа на противоположния край. Дечо и Борю зацапаха из плиткото. Наоколо беззвучно прелитаха бързи мушици, водни кончета се въртяха като омагьосани, двата облака бавно се огледаха във водата и я направиха по-дълбока и синкавобяла. Златан отново се гмурна да търси риби, сетне отиде при другите и започнаха да се плискат. По едно време главатарят се изправи, впери очи към извивката на реката и викна с тих тържествуващ глас:
— Жени!… Къпят се!… Ей ги хе-е!… Голи!
И хукна приведен към брега. Другите също скочиха. Дигнаха ръце над очите си, взряха се. Наистина там долу, огрени от яркото слънце, мърдаха няколко розови голи тела. Дечо веднага се наведе и отърча след Златан, спъна се, падна във водата и пак хукна.
Борю също тичешком ги последва. Излязоха на брега, снишиха се съвсем и закрачиха на четири един след друг, като някакви големи, белезникави раци, забързали към завоя. Когато наближиха, легнаха по корем и запълзяха мълчаливо до ниския храсталак на брега. Бодяха ги тръне, остри камъчета се забиваха в лактите и коленете им, но те не усещаха нищо. Сърцата им биеха до пукване, очите гледаха като през мъгла. Най-сетне се настаниха.
— Пенито, сестра му и майка му — прошепна Златан. — Хи-хи-и! Голи!… И слугинчето!…
И в следната минута като че всичко изгуби всякакъв интерес за него, подсвирна тихичко, легна по гръб и замаха да улови една муха.
Ала другите двама се бяха залепили към топлата пръст, източили глави като костенурки, целите — само очи. Дечо тежко сумтеше, преглъщаше от време на време и дългият му нос бе заприличал на хоботче. Борю чуваше кръвта си как бие в една жила на шията: туп-туп-туп! — и устните му бяха съвсем сухи. От пръстите на нозете през коленете, корема и гърдите му се качваха топли, мъчителни и в същото време особено приятни вълни, които не му даваха да диша. Той не усещаше нищо определено, никакво ясно желание или помисъл. Но това тук сега беше още по-ново, по-непознато, по-срамно — че дори и по-страшно — от цигарите и затова още по-сладостно.
Отсреща, излязла от водата, бе седнала на брега, завита в бял чаршаф, пълна жена, майката на малкия Златан. В реката Пенито и слугинчето викаха и се боричкаха, потопени до шия, и пръскаха капки наоколо си. По-настрана, изправена върху пясъка, тъкмо срещу храсталака, дето бяха момчетата, Руска, сестрата на Пенито, цяла огряна от слънцето, бе дигнала ръце и оправяше спокойно косите си, смееше се и хвърляше по някоя дума към другите. Тялото й, бяло-розово, светеше върху фона на сивия бряг зад нея и особено измъчваше очите на юношите.